— Милена, защо драматизираш толкова? — той ме погледна умолително. — Апартаментът няма да изчезне! Просто ще носи доход!
— Доход за майка ти!
— За нас! За цялото семейство! — поправи ме той.
— Ако е за цялото семейство, защо не е на наше име? Защо точно на името на Камелия?
Пламен се смути, търсейки думи.
— Защото аз така реших! — отсече свекървата. — И няма какво да го обсъждаме! Или подписваш документите и оставаш част от това семейство, или можеш да си събираш багажа!
— Мамо! — слабо възрази Пламен.
— Какво „мамо“? — Камелия се обърна към сина си. — Сам каза, че тя е ината! Че не иска да направи компромис! Ето сега ще видим колко много те обича!
Стоях в коридора с папката документи в ръце и усещах, че това е преломен момент. Или ще се предам и ще загубя последното, което ме свързва с баба ми, или…
— Няма да подпиша! — казах твърдо и подадох папката обратно. — И ако това е условието да остана във вашето семейство, наистина ще си събера нещата!
Камелия не очакваше такъв обрат.
— Аха така ли било! Значи апартаментът ти е по-скъп от мъжа ти?
— Не! — поклатих глава. — Но самоуважението ми струва повече от унижението! Опитвате се да ми вземете последното, което имам! А Пламен участва в това!
— Просто искам всички да са добре! — промълви съпругът ми.
— Всички без мен! — отвърнах аз.
Настъпи тишина. Камелия ме гледаше със зле прикрита злоба, а Пламен местеше поглед между майка си и мен.
— Добре тогава! — най-накрая каза свекървата. — Щом си толкова принципна, ще видим какво ще говориш след седмица! Пламене, кажи на жена си, че отсега нататък сама ще плаща всичките си разходи! Храната сама да си готви! Дрехите сама да пере! Изобщо – нека живее като квартирантка!
— Мамо, това вече е прекалено… — опита се тихо да възрази Пламен.
— Нищо не е прекалено! — отсече Камелия. — Щом не иска да бъде част от семейството – няма право и на семейните облаги!
Мълчаливо отидох в нашата стая с Пламен и започнах да събирам багажа си. Съпругът ми побърза след мен.
— Милена, какво правиш? Не реагирай толкова остро!
— Пламене, ти ме отписа от моя апартамент без дори да ме попиташ! — подреждах дрехите в чантата. — Сговорил си се с майка ти да ми вземете жилището – а сега се чудиш защо тръгвам?
— Но това беше за наше добро… Мама наистина мисли най-доброто за всички ни!
— За себе си мисли най-доброто тя… Твоята майка винаги мисли единствено за себе си!
— Къде ще отидеш? — изглеждаше объркан.
— В моя апартамент – този дето толкова държахте да ми вземете!
— Но нали нямаш адресна регистрация там…
— Това е моя собственост! Имам пълното право да бъда там!
Взех документите за апартамента от чекмеджето и излязох от стаята; в коридора срещнах Камелия.
— Бягай-бягай… След три дни пак тук ще дойдеш при мен – тогава всичко ще подпишеш както кажа аз!
Замълчах и напуснах апартамента. Сърцето ми биеше лудо, ръцете трепереха – но знаех, че постъпвам правилно.
Моят апартамент ме посрещна с тишина и прохлада. Не бях стъпвала тук почти месец – още откакто Камелия настоя аз и Пламен окончателно да се преместим при нея „за икономии“.
Включих отоплението, избърсах праха и седнах на бабиния диван. Именно тук израснах след смъртта на родителите ми; баба ме възпита сама като учителка. Този апартамент беше всичко онова малко наследство, което тя успя да остави за мен.
Телефонът звънеше непрестанно – Пламен звънеше през половин час; но аз не вдигах. Трябваше време всичко добре да премисля.
Вечерта някой позвъни на вратата; погледнах през шпионката – Пламен стоеше с огромен букет рози.
– Милена, отвори де… Нека поговорим… – помоли той отчаяно.
Отворих вратата без обаче да го поканя вътре.
– Прости ми… Наистина сгреших… Не трябваше без твое знание така…
– Само в това ли сгреши? – скрестосах ръце пред гърдите си.
– И затова че подкрепих мама… Милена върни се моля те… Обеща повече никога дума за апартамента…
– До следващия път… Букетът няма нужда… Пламене твоята майка никога няма просто така да ме остави намира; винаги ще натиска докато получи своето…
– Ще говоря с нея… Ще ѝ обясня…
