— Подписвай, без да четеш! Това е просто формалност! — свекърва ми подаде документите още щом прекрачих прага на апартамента им след работа.
Камелия стоеше в коридора с папка документи в ръце и нотариално заверен печат, който прозираше през горния лист. Лицето ѝ изразяваше обичайната смесица от превъзходство и нетърпение, която виждах през последните четири години от брака ни с Пламен.
— Какви са тези документи? — внимателно взех папката, опитвайки се да прочета текста.
— Казах ти, формалност! Нотариусът чака, трябва спешно да подпишеш! — Камелия се опита да ми издърпа папката обратно, но аз я държах здраво.
Бързо пробягах с поглед по текста и почувствах как земята се изплъзва изпод краката ми. Това беше договор за дарение. На моя апартамент. Същият едностаен апартамент в центъра на града, който баба ми беше оставила. Единственото нещо, което имах свое в този брак.
— Камелия, това е договор за дарение на моя апартамент на ваше име! — погледнах я шокирана.
— Е, и какво от това? — сви рамене свекърва ми. — Нали сме едно семейство! Каква е разликата на кого е апартаментът? Просто така е по-удобно за данъците!
Прочетох документа още веднъж, невярваща на очите си. В договора черно на бяло пишеше, че аз, Милена, подарявам апартамента си безвъзмездно и без никакви условия на Камелия.
— Няма да го подпиша! — казах твърдо и върнах папката на свекърва си.
— Как така няма да подпишеш? — Камелия почервеня. — Пламен вече уреди всичко! Каза, че си съгласна!
В този момент от хола излезе съпругът ми. Пламен изглеждаше виновен, но решителен.
— Милена, майка ми е права! Това е само за удобство! — започна той уклончиво. — Апартаментът пак ще си остане наш – просто така ще се води!
— Наш? — обърнах се към него. — Пламене, това е моят апартамент! Бабиният апартамент! И не смятам да го подарявам на никого!
— Но мама каза, че така ще бъде по-добре за всички ни! — Пламен очевидно се чувстваше неудобно под погледа ми.
— По-добре за кого? — опитвах се да говоря спокойно въпреки бурята вътре в мен. — За майка ти ли – която ще получи имота ми?
Камелия изсумтя презрително.
— Ето ти казах ли ти аз бе, Пламене – тя си е егоистка! Само за себе си мисли! Не иска да помогне на семейството!
— Да помогна с какво? — искрено не разбирах логиката им. — Като ви дам единствения си апартамент?
— Не „да дадеш“, а „да го прехвърлиш на член от семейството“! – поправи ме свекърва ми. – Това е голяма разлика! Освен това имаме планове за този апартамент!
— Какви планове? — усетих студена тръпка вътре в себе си.
Пламен неловко покашля.
— Мама иска да отдаде твоя… тоест нашия апартамент под наем. Да има допълнителни пари!
— Ама аз съм адресно регистрирана там! Това е моя собственост! – не можех да повярвам какво чувам.
– Била си регистрирана там… – тържествуващо заяви Камелия. – Пламен вече те пререгистрира при нас вкъщи! Вече официално живееш тук!
Обърнах се към съпруга си; той избегна погледа ми.
– Ти ме отписа от моя собствен апартамент без мое знание? – попитах тихо.
– Ами… технически… да… – измънка той. – Но това било за общото ни благо според мама… Доходът от наема щял да бъде за нашите нужди…
– За чии нужди точно? – ръцете ми започнаха леко да треперят от яд.
– За семейните нужди! – намеси се Камелия.– Трябва да плащам лечение; а Пламен има нужда от нова кола… А ти само харчиш пари по твоите курсове и книги!
Работех като счетоводител във водеща компания и действително отделях част от заплатата си за професионално развитие. Но това бяха мои собствени пари; сама ги изкарвах.
– Камелия, няма да подпиша тези документи! – произнесох ясно.– И настоявам незабавно пак да ме регистрирате в моя апартамент!
Свекърва ми избухна в смях:
– Настояваш?! Ти настояваш?! Коя мислиш че си ти та ще настояваш?! Живееш в моя дом; ядеш моята храна; а сега още претенции имаш?!
– Аз плащам храната сама!– възразих.– И половината сметки също!–
– Голям праз!– махна с ръка Камелия.– Това ти е задължение като съпруга!– Ама ей така не щеш ли поне малко помощ към семейството!–
Погледнах към Пламен търсейки подкрепа; но той мълчеше със сведени очи:
– Наистина ли мислиш че това е нормално– попитах го.– Да искате аз доброволно да дам жилището си на майка ти?
