— Но ще ви платя. Наистина ще ви платя.
— Ще има време за това. Първо трябва да се изправиш на крака.
Елена усети как най-накрая сълзите потекоха по бузите ѝ. Някой беше на нейна страна. Някой ѝ помагаше, без да иска нищо в замяна.
Вечерта отидоха при Олива. Тя живееше в стар двустаен апартамент в покрайнините на града. Скромно, но уютно. Стаята за дъщерята беше малка, с тясно легло, бюро и гардероб.
— Ето, настанявай се. Спалното бельо е чисто, смених го вчера. Ако ти трябва нещо — кажи.
— Много ви благодаря! Не знам дори как да ви се отблагодаря.
— Няма нищо. Всички минаваме през нещо свое. И на мен някога ми помогнаха, сега аз помагам на теб.
Елена подреди вещите си и седна на леглото. Странно беше да е в чужд дом, но тук се чувстваше по-спокойна отколкото в апартамента на съпруга си. Тук никой не я критикуваше, не я обвиняваше и не я унижаваше.
На следващия ден Александър се обади.
— Къде си? Трябва да вземеш останалите си неща.
— Какви неща? Всичко взех.
— Остана още една кутия с твои боклуци. Ще дойдеш ли днес?
— Не мога. На работа съм до късно.
— Тогава утре. На майка ми ѝ трябва място за нейните вещи.
Той затвори телефона. Дори не попита как е тя, къде живее, дали всичко е наред с нея. Просто съобщи за кутията и затвори телефона.
Елена отиде на следващия ден след работа. Александър отвори вратата и ѝ подаде кутията.
— Ето, взимай я.
— Може ли да вляза?
— Защо?
— Искам да обсъдим нещо.
Той нехайно я пусна вътре. В апартамента миришеше на непознат парфюм. Елена влезе в хола — на дивана седеше млада жена около двадесет и пет годишна: красива, поддържана.
— Запознайте се — това е Елица — каза Александър.— Елица, това е Елена — бившата ми жена.
— Бивша? Още не сме разведени!
— Формалност е това… Ще подам документите тези дни.
Момичето гледаше Елена с едва прикрито превъзходство: млада, красива и уверена в себе си — всичко онова, което Елена вече не беше.
— Значи вече си намерил заместител… — тихо каза Елена.
— Аз не съм заместител! — Елица стана от дивана.— Аз съм му приятелка! Истинска! Не някаква временна!
— Александър… От колко време сте заедно?
Той извърна поглед:
— Половин година…
Половин година… Докато Елена се стараеше да бъде добра съпруга, той излизаше с друга жена през цялото това време: лъжеше я и после просто я изгони…
— Ясно… Изневерявал си ми и после ме обвини във всичко…
— Недей да правиш сцени! Ти нали си сираче — кой ще те защити? — изсмя се той надменно.— Нямаш никого! Никой няма да те защити! Така че взимай кутията си и изчезвай!
Ръцете на Елена трепереха от обида и унижение докато държеше кутията; вътре всичко кипеше от болка… Но тя запази самообладание: просто се обърна и излезе…
По пътя към Олива плачеше; сълзите течаха сами безкрайно… Как може човек да бъде толкова жесток?
Вкъщи Олива я посрещна с чай и домашен сладкиш:
— Видя ли го?
— Да… Вече има друга… Заедно са от половин година…
— Мръсник! Извинявай, Лено (Елено), ама той е абсолютен мръсник!
— Каза ми че съм сираче и няма кой да ме защити…
Олива остави чашата:
— Там греши! Има кой да те защити: аз например; момичетата от магазина; всички сме зад теб!
Благодаря ти… – избърса сълзите си Елена – Но какво от това? Така или иначе ще се разведе с мен… ще се ожени за другата… ще ме забрави…
– Това ще бъде най-доброто за теб – повярвай ми… Ще се освободиш от този идиот… Ще започнеш нормален живот…
През уикенда при Олива дойде приятелката ѝ Красимира – тя работеше със тях в магазина; като разбра ситуацията на Елена възмути се:
– Как може така?! Човекът буквално те изхвърли навън!
– Явно може… – тъжно се усмихна Елена…
– А ти обърнала ли си се към директорката? Имаме програма за подкрепа – можеш да получиш финансова помощ…
– Не знаех такова нещо…
– Иди при Мария в понеделник – поговори с нея; тя разбира хората – ще помогне!
В понеделник действително Елена отиде при директорката Мария; тя изслуша историята ѝ със сериозен поглед:
– Какви гадове… Извинете ме за думите… Добре – ще ви оформя финансова помощ… И премия този месец… Ще стигне поне за първата вноска по квартира…
– Огромни благодарности!
– Няма защо! Ние нашите хора ги пазим; Вие сте добър работник – честен човек; такива трябва да ценим!
Елена излезе от кабинета със светло чувство: парите щяха да ѝ помогнат да намери стая под наем; щеше най-сетне сама да живее без повече тежест върху Олива…
Вечерта й звънна непозната жена:
– Това ли е Елена? Аз съм Тамара – сестрата на Габриела…
– Слушам Ви…
– Разбрах че са ви изгонили от дома… Исках само да кажа че аз напълно осъждам постъпката им; сестра ми постъпи ужасно а племенникът още повече… Ако имате нужда от помощ обърнете се към мен…
– Благодаря Ви много но защо го правите?
– Защото знам какво е чувството… И мен някога ме изгониха първият ми мъж… Знам през какво минавате…
Говориха дълго: Тамара разказваше своя живот давала й съвети подкрепяла я… До края разговора Елена вече чувстваше повече увереност…
След седмица намери стая във ведомствен апартамент: евтично но прилично място; хазайката възрастната жена Стефка веднага й допадна:
– Живей спокойно дете мое! При мен има ред но аз не досаждам никому – важното е чистота и тишина…
Елена премести вещите си уредила малкия си кът окачила снимки наредила книги… Беше тясничко скромничко но тук беше нейното място: мястото където никой вече нямаше право нито да я унижава нито да я гони…
