— Виждаш ли, този апартамент е малък за трима. Тясно ни е тук.
— Да, разбирам. Но засега нямаме пари за по-голям апартамент.
— Именно за това става дума. С Александър решихме, че трябва да освободиш място.
Елена вдигна поглед към свекърва си. Тя я гледаше с хладна решителност.
— Какво имате предвид?
— Можеш да поживееш отделно за известно време. Например да наемеш стая. Все пак имаш заплата.
— Габриела, това е апартаментът на съпруга ми. Аз съм му жена.
— Жена — свекървата се усмихна подигравателно. — Каква жена си ти? Не можеш да родиш деца, не разбираш от домакинство, не си и хубава особено. Александър можеше по-добре да си уреди живота.
— Александър сам ме избра — тихо каза Елена.
— Сбъркал е. Случва се. Хората грешат. Но грешките трябва да се поправят.
— Предлагате ми да напусна мъжа си?
— Предлагам ти да му улесниш живота. Засега не се развеждате, просто поживейте отделно. Може така дори да е по-добре.
Елена стана от масата. Ръцете ѝ трепереха, но се опитваше да се държи в ръце.
— Ще поговоря с Александър.
— Поговори, поговори! Само че той е съгласен с мен — негова беше идеята!
Целият ден на работа Елена мислеше за този разговор. Наистина ли съпругът ѝ иска тя да си тръгне? Наистина ли четири години брак не означават нищо?
Вечерта се прибра у дома по-рано от обикновено. Александър вече беше вкъщи, седеше в кухнята с майка си и пиеха чай.
— Александър, трябва да поговорим насаме.
— Казвай пред мама, тя така или иначе всичко знае.
— Това касае само нас двамата.
Той въздъхна, стана и отиде в спалнята. Елена го последва и затвори вратата след себе си.
— Майка ти каза, че искаш да си тръгна. Вярно ли е?
Александър се обърна към прозореца.
— Вярно е. Имаме нужда от пространство. На мама ѝ е неудобно тук, на мен също ми е неудобно… А ти само заемаш място…
— Аз съм ти жена!
— Жена, която четири години не ми роди дете! Жена, която работи като продавачка и носи жълти стотинки вкъщи! За какво ми си нужна?
— Александър… нали ходихме на прегледи… Лекарите казаха, че проблемът не е в мен! Самият ти…
— Млъкни! — извика той и очите му проблеснаха гневно.— Ти си виновната! С твоята наследственост от дома за сираци! Кой знае какви хора са били в рода ти!
— Какво общо има домът? Родителите ми загинаха при катастрофа когато бях на три години… Аз съм нормален здрав човек!
— Нормална… — изсмя се той горчиво.— Без семейство, без корени… Нищо нямаш зад гърба си! Ожених се за теб по глупост — жал ми стана за сирачето… А ти излезе бреме!
Елена усети как ѝ заседна буца на гърлото от плач, но успя да се овладее.
— Значи искаш развод?
— Искам просто да си тръгнеш засега… После ще видим…
— Къде да отида?
— Не знам! В общежитието ти или наеми стая някъде — твоя грижа!
Александре… обичам те… Можем пак всичко да оправим…
Късно е вече, Елена! Всичко решихме! Събирай багажа!
Кога?
Утре сутринта! Имаш една вечер за подготовка!
Той излезе от стаята и я остави сама със себе си.
Елена седна на леглото им — тяхното легло през тези четири години; легло на мечтите ѝ за деца и щастливо семейство; легло на надеждите ѝ за бъдещето.
Всичко рухна изведнъж.
Започна бавно да събира вещите: дрехите сложи в чантата; документите; малкото пари отделени тайно; снимки; книги…
Колко много свое имаше? Почти нищо.
Габриела надникна през прага:
– Браво – сама разбираш всичко… Няма нужда от скандали…
– Не желая скандали – Елена подреждаше вещите без дори поглед нагоре…
– Така трябва – тихо ще напуснеш… И толкова… Александър ще намери друга – нормална жена… От свястно семейство…
Елена замълча – какво можеше повече?
Свекървата винаги я смяташе недостойна – постигна своето…
На сутринта Елена стана рано; облече се; хвана чантите.
Александър още спеше.
Габриела пиеше чай в кухнята:
– Тръгваш ли?
– Да…
– Остави ключовете тук…
Елена ги остави върху масата.
Излезе в коридора.
На прага спря – обърна се…
Апартаментът бе станал дом през тези четири години…
Вече никога няма да прекрачи този праг…
Слезе по стълбите навън.
Беше ранно утро – почти никой нямаше навън…
Към къде?
В общежитието вече беше дадена другиму стаята ѝ…
Да търси квартира?
Трябват пари… а тя имаше само няколко хиляди лева…
Тръгна към работа…
Щеше поне рано там да поседи малко сама… Да помисли накъде нататък…
В магазина беше топло и тихо…
Отиде до складовото помещение,
седна върху един кашон,
оставила чантите до себе си…
Искаше ѝ се просто да плаче,
ала сълзите не идваха —
само празнината вътре остана…
– Елена? Защо толкова рано? –
На прага стоеше Олива,
администраторката –
жена около петдесетте,
строга но справедлива…
– Просто така… Не можах цяла нощ спокойно…
Олива присви очи
огледа чантите:
– Какво има?
– Нищо… Всичко наред…
– Недей така!
Четири години те познавам!
Виждам кога лъжеш!
Разказвай всичко!
И Елена разказа —
за мъжа,
за свекървата,
за това как я изгониха…
Думите сами течаха —
не можеше повече
да ги задушава вътре…
Олива слушаше мълчаливо;
само поклащаше глава понякога…
– Гадняри са!
Извинявай за думата —
ама друго няма какво
да кажа…
– Не знам накъде сега…
– Чуй ме:
дъщеря ми замина
в друг град;
стаята й стои празна…
Поживей у мен докато
се оправиш спокойно със себе си…
– Олива… не мога…
Това е прекалено…
– Можеш!
И стига с това „Петровна“ –
не съм ти началничка извън магазина!
Просто Олива!
Слагай багажа –
след смяната ще идем у нас…
