– Александър, може би стига вече, а? – Мария внесе в спалнята купчина чаршафи и калъфки.
– Какво „стига“?
– Стига да каниш у нас всички наред! Омръзна ми да съм перачка, гладячка и камериерка! – извика Мария и хвърли някога снежнобялото бельо в краката на мъжа си. Сега по него имаше тъмни петна. Явно „квартирантите“ не се грижеха особено за хигиената си. А може би просто бельото не издържа на такова нашествие от гости. Както и Мария. И тя вече не издържаше.
Жената беше изтощена. Не просто уморена – беше стигнала до точката на кипене. Апартаментът им отдавна не беше уютно семейно гнездо, а се беше превърнал в безплатен хотел за приятелите на мъжа ѝ. Александър беше добър човек, но прекалено гостоприемен – при това за сметка на жена си. Благодарение на неговата широка ръка у тях винаги някой преспиваше, някой трябваше да остане „за малко“, друг просто се задържаше след купон.
Когато Мария и Александър тепърва започваха да излизат заедно, младата жена харесваше това, че любимият ѝ е мек и добросърдечен човек. Донесе вкъщи болна врана, прибра проскубан котарак, който двамата измиха и той остана при тях. Враната също я излекуваха и пуснаха на свобода.
Но едно е да помагаш на животни, друго е с хора, които могат сами да се оправят. Например приятелите и колегите на Александър, които две години брак с Мария използваха неговата безотказност. Може би дори преди това – Мария не знаеше със сигурност. Но сега, когато тя стана стопанка в дома му, всичко това ѝ дойде до гуша.
Опита се да поговори с мъжа си.
– Александре, разбираш ли колко съм уморена? – казваше Мария всеки път докато переше калъфките от дивана след поредните „временни“ гости.
– Айде стига де, Галчонок – махваше той с ръка. – Това са мои приятели все пак! Не са чужди хора! Те са в беда!
– А аз според теб не съм ли в беда? Тук е пълна каша: готвя непрекъснато и никакво уединение няма!
– Ей сега ще мине всичко това – усмихваше се той. – Ще се оправят нещата.
Но нищо не се оправяше.
Веднъж Мария се прибра вкъщи и завари непознат мъж във ваната да си тананика весело песничка.
– Кой сте Вие?! – ужасена попита тя и дръпна завесата така бързо сякаш можеше да „развиди“ видяното.
Мъжът застина със сапунена пяна по главата.
– Аз съм Боян… Александър каза, че мога да преспя тук тази нощ. Ти си Мария, нали?
Мария бавно затвори очи и пое дълбоко въздух опитвайки се да не закрещи — но това не помогна.
– Александре! – процеди тя през зъби докато прекосяваше коридора с бързи крачки.
Мъжът ѝ нищо не чу — играеше компютърна игра със слушалки на ушите.
– Александре! – извика тя още по-силно като дръпна кабела от слушалките му. – Какво става тук?!
– За какво говориш?
– За непознатия мъж във ваната ни!
– А… Боян… Той е само транзитно тук — помоли ме да остане една нощ при нас между два полета с голяма пауза между тях; утре сутринта заминава рано-рано… Ще ни направиш ли пак онези твои страхотни кюфтенца за вечеря?
Мария разшири ноздрите си като разярен бик; без дума обърна гръб и отиде в спалнята — кюфтета този път нямаше никакви.
Гостоприемният домакин трябваше сам да купи пица за вечеря — та приятелят му случайно да не ги помисли за лоши хора… На сутринта Боян си тръгна обещавайки пак някой ден да намине.
