Тя ме изпрати до асансьора, като не спираше да сипе комплименти по адрес на Йорданка. Знаех, че щом вратата се затвори зад мен, тя ще се втурне към телефона.
Когато се върнах в хотела, Десислава все още спеше. Тихо седнах в креслото с лаптопа си, за да проверя пощата. Отговорът от Лилия вече беше там – тя насрочваше среща за утре. И точно тогава на екрана изскочи известие за нов имейл. Дойде от анонимен, криптиран адрес. Без тема, без подпис. Само няколко реда текст:
„Те лъжат. Не става дума за дълговете на Александър. Това беше прикритие. Йорданка ликвидира всички активи. Планират да се преместят в Кипър след 72 часа. Десислава беше цената, за да изчистят името на Александър, а Йорданка му предаде неговия дял от наследството. Провери сейфа в кабинета в мазето. А.“
Прочетох съобщението веднъж… после още веднъж… и пак. Буквите се превръщаха в думи, думите – в чудовищна, смразяваща картина. Студът, който досега бе само камък в стомаха ми, сега се разля по вените ми и замрази кръвта ми. Това не беше просто жестокост – това бе хладнокръвен и пресметнат план. Психологическата война, униженията и синините бяха само отвличащ маньовър – димна завеса докато осребряват живота си тук и започват нов другаде. Моята поява не просто ги изненада – тя обърка графика им и натисна спусъка на плана им за бягство.
72 часа… тази фраза пулсираше на екрана като метроном обратно броене до катастрофата. Затворих капака на лаптопа си – нямаше място за емоции или страх; имаше само време, което изтичаше неудържимо… и планът ми.
На следващия ден отидох отново при Галина под предлог толкова банален: обадих ѝ се от нов номер с извинителен тон и казах, че съм забравила скъпа ръкавица у тях – една-единствена, много тънка кожа, подарък.
– Ох, Маргарита! Разбира се! – засуети се тя по телефона.– Ела да потърсим заедно! Тъкмо правя зелник.
Гласът ѝ бе още по-приторен отпреди; вече знаеше че съм говорила с Йорданка и играеше ролята си двойно старателно.
Когато прекрачих прага ѝ ме посрещна познатият мирис на зелник примесен със специфичната миризма на валокордин. Галина ме поведе към стаята и двете театрално започнахме да оглеждаме пода около дивана.
– Каква досада… – въздъхнах аз коленичила.– Съвсем нови бяха…
– Може би е паднала под дивана? – услужливо предложи тя.
Това бе точно каквото ми трябваше: докато тя пъшкаше опитвайки да надникне под ниската мебел откъм едната страна аз уж търсех откъм другата; ръката ми се плъзна под възглавницата и пръстите напипаха малкия студен правоъгълник на диктофона; стиснах го здраво в шепата си… В същия миг „открих“ ръкавицата която през цялото време бе у мен.
– Ето я! – възкликнах престорено облекчено.– Била е зад крачето! Благодаря ти много Галина — направо ме спаси!
Не останах за зелника — казах че имам спешна среща; видях зле прикритото ѝ облекчение в очите ѝ когато тръгвах.
В таксито към хотела сложих слушалките — пуснах записа: първо тихо шумолене после шум — явно Галина сядаше на дивана — после звук от набиране на номер и деловитият ѝ глас лишен от всякаква сладост:
– Йорданка? Галина е… Тя беше при мен.
– Да Маргарита? – отсече остро нетърпеливият глас на Йорданка; увеличих звука.– И какво? Нещо разбра ли?
– Не… не разбира се! Убедена съм че нищо не подозира… Разказах ѝ колко щастлива е Десислава при вас как добре я гледате… Повярва ми виждам го! Изглежда като пребито животно но умът ѝ няма да стигне до нищо…
Пауза; гласът на Галина стана просещ:
– Йорданка аз относно парите този месец… Да-да видях благодаря ви много всичко пристигна… Като заминете тя няма даже да разбере! Успех ви желая там — в Кипър!
Записът свърши.
Седях в таксито гледайки преминаващите софийски улици без да чувствам нищо освен ледено спокойствие.
Това не беше просто предателство — това бе договор.
Галина не бе измамена приятелка а платен съучастник.
И вече имах пряко доказателство за заговор.
Не успях дори да прибера телефона си когато той звънна пак.
Павел — одиторът.
– Маргарита добър ден.– Гласът му сух делови като борсов бюлетин.– Проведох предварителния анализ по вашия въпрос: информацията се потвърди.
Апартаментът на централната улица е продаден преди шест месеца.
– На кого? – попитах макар вече да знаех отговора.
– Формално — затворено акционерно дружество „ВестаКапитал“. Компанията регистрирана три дни преди сделката с един собственик и управител: Йорданка.
– А парите?
– В същия ден цялата сума от продажбата е преведена от сметката на „ВестаКапитал“ по личната сметка на Йорданка във филиала Hellenic Bank Public Company в Лимасол — Кипър.
Схемата е напълно прозрачна за онзи който знае къде да гледа…
Благодарих му и затворих.
Картината ставаше все по-ясна: те не просто измъчваха дъщеря ми — методично ни лишаваха една след друга от всичко:
Десислава — свобода и достойнство;
мен — единствения материален актив плод на петнадесет години труд…
Моята поява само ускори развръзката —
те извадиха плана си за бягство извън сенките…
Вече почти стигах хотела когато телефонът пак извибрира:
Лилия —
адвокатката:
— Маргарита,
— гласът ѝ звучеше твърдо без увода.— Получих копията от документите по сделката директно от Имотния регистър…
Имам новини които надхвърлят рамките на обикновен семеен спор…
— Слушам ви,— спрях пред входа.—
— Първо:
подписът на вашата дъщеря върху договора за покупко-продажба
— груба фалшификация;
дори няма опит за имитация почерка
— факсимиле;
дъщеря ви най-вероятно никога не ги е виждала тези документи…
Но това не е основният проблем.—
Гласът й стана още по-сериозен,
появи се стоманена нотка.—
Йорданка не просто продаде апартамента сама чрез фиктивната фирма —
тя го заложи!
Преди три дни използвала апартамента като обезпечение срещу голям кредит във „Промтехбанк“…
Много голям!
Явно възнамерява да обяви фалит,
да избяга,
оставяйки банката със заложения актив натоварен със съдебни дела…
Това вече не е гражданско дело —
Маргарита,
това са престъпления особено големи размери!
Думите й не ме шокираха —
те бяха последното парче пъзел което щракваше точно където трябва;
уродливият образ изплува цялостен…
Изслушах я спокойно благодарих й
казах:
— Лилия,
повикайте моля такси.
Отиваме при Йорданка!
Сега!
След четиридесет минути стояхме пак пред високите ковани порти —
само че този път вече нямах усещане нито за прислуга нито жертва:
бях одитор дошла внезапно;
облечена със строг антрацитов костюм ушит специално във фирма край Рю дю Рон Женева,
снежнобяла копринена риза
скъп часовник;
униформата ми –
униформа човек решаващ проблеми…
Лилия —
висока стегната жена със свиреп поглед държеше тънък кожен куфар…
Натиснах звънчето;
мелодията прозвуча както първия път но този пъти нямаше приказност –
беше сигнал началото бой!
Мина минута докато отвори врата:
Йорданка стоеше там –
без изненада лицето й застиваща маска лед ярост…
— Намирате се върху частен имот,— отсече тя.— Това е незаконно нахлуване!
Направих крачка напред принуждавайки я инстинктивно да пристъпят назад към антрето—
— Дошла съм за актива си!
Очите й присветиха опасно—
точно тогава зад гърба й излезе Александър:
по домашния халат скъп бархат но помятан злобен вид—
застана насред прохода препречвайки масивното си тяло—
— Вън!—
изрева той.—
Десислава я няма тук!
Тя ми е жена ще те дам под съд стара…
— Не съм дошла за Десислава…
Гласът ми прекоси тирадата му тих но толкова леден че Александър замълча—
— Дошла съм за осемнадесет милиона левове получени незаконно чрез продажбата на моя апартамент…
Настана секунда мълчание…
После Александър избухна грубо самоуверено смеейки се като човек сигурен във всичко—
— Осемнадесет милиона?
Да ти има акъл главата перачке?
Нямаш нищо!
Само една слугиня като никому ненужната ти щерка…
Махай се или ще викнем охрана!
Аз гледах не него а Йорданка зад рамото му —
тя пребледняла но все още държаща фасадното самообладание…
— Имам банкови извлечения показващи движението между вашето кухо дружество „ВестаКапитал“ до личната ви сметка в Лимасол,— произнесох отчетливо всяко слово.— Имам нотариално заверено заявление от службата сигурност към „Промтехбанк“, потвърждаващо получаването лично от вас измамен кредит…
И…—
спрях поглед между лицето й лицето му—
имам аудио запис четириминутния разговор между вас и Галина където обсъждате всички детайли около заговорa…
Видях как кръвта напусна лицето й…
Ръката инстинктивно потрепери сякаш търси опора…
— Полетът ви до Кипър тази вечер e oт летището след десет…
А моят…—
погледнах часовника си бегло—
моят полет тръгвам когато поискам…
Самодоволната усмивчица слезe oт лицето нa Александър—
той гледашe ту мен ту майкa c празeн недoумен поглед…
Не разбра думите но схвана заплахaтa…
И както всяко примитивнo cъзданиe реагирa aгрeсивнo—
— Лъжеш!–
изрева той хвьрляйки рькa напред зa дa ме сграбчи–
ала нe успя–
–– Престани идиот такъв!
Рязък презрителният женски глас долетя откъм върха стълбището–
Всички обърнахме глави нагоре:
там стоеше млада жена около двадесет и девет години която никога досега не бях виждала–
черни коси остри черти дрехи които аристократична Йорданкa би нареклa вулгарни–
дебела счетоводнa книга държеше под мишница–
Това беше Росица младшaтa сестра нa Александp –
за която Десиcлавa само веднъж бегло спомена наричайки я „проблемната“…
Бавно слизашe надолу токчетатa отбивайки отчетлив ритъм върху мрамора–
–– Тя казва истинатa–– каза Росица спирайки насред стълбище втренчена отвратено брат cи–– Аз дадох номерата нa cметките
После погледьt й премина към застиналатa майкa–
–– Здравей мамо… Мисля чe ти подписвал a моя подпис пo бизнес документи… Нали?
Думите й паднaxa сред оглушителнат a тишина катo камък във замразени кладенеци–
Александp застина с протегнат a рьк a лицeто му пустo недoумен ие–
Грубост агресия власт моментално изчезнaxa оставайки разглезения уплаш ен мъж скъп халат
Но аз гледax единствен о Йорд ан ка
виждах как очит e й угасват
не надеждат a (тя липс ва ше oтв авн о)–
угас ва ше последнат a ил юз иа контрол
Предателството н а син а когото покри ва ше бе досад ен инцидент
Предателството н а д ощ ер я та ког о то през ир ва ше сч ит аш e з а спис ана oказа ce см ьрт ел ен уд ар–
То ид ва ше oтк уд ет о най-м ал ко очак ва ше
