След няколко секунди всичко беше уредено. Аз прибрах телефона и се обърнах към Йорданка:
— Сега ще си тръгнем оттук, — казах спокойно. — Веднага.
Йорданка изсумтя презрително:
— Не можете просто така да вземете Десислава. Тя е съпруга на моя син, тя има задължения към нашето семейство.
Аз не й отговорих. Вместо това се наведох към дъщеря си и я прегърнах през раменете.
— Облечи се, скъпа, — прошепнах й тихо. — Всичко ще бъде наред.
В този момент в очите на Десислава проблесна надежда, но тя все още трепереше цялата.
Йорданка стоеше на прага с лице, застинало в ледена маска.
— Ще съжалявате за това, Маргарита, — каза тя с метален глас. — Вие не знаете с кого си имате работа.
Аз я погледнах хладно:
— Напротив. Много добре знам с кого си имам работа.
Без да кажа повече нито дума, помогнах на Десислава да стане и я изведох от стаята. Йорданка ни проследи с поглед, пълен с омраза и безсилна ярост.
Докато слизахме по стълбите и преминавахме през празния коридор към изхода, усещах как напрежението в мен се сменя със стоманена решимост. Нямаше връщане назад. Аз бях тук за дъщеря си и никой нямаше да ме спре.
Когато прекрачихме прага на къщата и поехме по алеята към портата, студеният въздух ме прониза до кости. Но вече не усещах страх или несигурност – само увереността на майка, която най-сетне е до детето си.
