Аз никого не съм карала да ражда. — Иван, чуваш ли как жена ти говори за семейството? — обърна се тя към сина си. — Мамо, хайде не сега, — опита се да я прекъсне Иван, но свекървата беше непреклонна: — Не, точно сега!
Няма да мълча!
Всички се стараем да запазим семейството, а тя… — Какво съм направила не както трябва? — прекъсна я Анна. — Какво точно не ти харесва?
Да не би Ботевград да не ви давам?
Но това си е моя собственост.
Или смяташ, че малко работя?
Аз сама плащам цялата наемна такса, докато вашият син… — Не смей да упрекваш сина ми! — скочи Емилия. — Той се старае! — Разбира се, особено когато му съветвате да откаже повишението.
„Защо ти е излишна отговорност, синко“.
Иван най-накрая вдигна поглед от телефона: — Стига вече си го припомняла.
Извиних се тогава. — Извини ли се? — Анна погледна мъжа си. — И какъв е смисълът?
Пак съгласуваш всяко решение с майка си.
Дори кои пердета да сложим! — Защото мама знае по-добре! — избухна Иван. — Тя има опит! — Ето! — тържествено възкликна Емилия. — Чуваш ли?
А ти все спориш!
Виж Натали разбира, че трябва да слушаш по-възрастните.
И Благой… – Ами тогава напред, – стана Анна. – Отидете живейте с Натали и Благой.
А мен ме оставете на мира.
И дори не доближавайте моя Ботевград.
Две седмици по-късно тя и Иван заминаха на море.
Хотелът беше евтин, но пък близо до морето.
Анна нарочно избра почивката далеч от дома, за да си почине поне малко от свекървата.
По това време в другия Ботевград… – Мамо, сигурна ли си? – Благой пристъпваше от крак на крак и гледаше ключовете. – Може би трябва да поговорим с Анна? – Защо? – махна с ръка Емилия. – Всичко вече е решено.
Ботевград стои празен, а вие нямате къде да живеете. – Но това не е нашият Ботевград… – тихо каза Натали. – Скъпа… – Емилия прегърна снаха си през рамо. – Не се тревожи.
Анна е част от семейството, разбрали сме се с нея.
Сега е в отпуск и като се върне ще обсъдим всичко. – А ако е против? – Натали сложи ръка на корема си. – Против какво?
Вие сте млада двойка и ви трябва жилище.
Скоро ще имате дете!
Какви възражения може да има? – Не знам, мамо… – Благой завъртя ключовете в ръка. – Някакси ми изглежда неправилно… – Какво неправилно?! – повиши глас Емилия. – Аз съм глава на семейството!
Аз решавам кое е правилно!
Или предпочиташ със бременната жена по квартири из Ботевград да скитате? – Не, но… – Тогава недей спори!
Вземай ключовете и утре пренасяйте багажа си тук.
Като се върне Анна – ще уредим всичко.
Натали и Благой се спогледаха притеснено.
Да спориш с Емилия беше безсмислено, но и двамата усещаха неспокойство в душите си.
Отпуската мина бързо.
Още по пътя към дома телефонът на Анна звънна…
— Анна!— тревожно прозвуча гласът на Калина по телефона.— Откъде намери такива квартиранти?
Шумят нощем и оставят боклуци във входа!— Какви квартиранти?— учуди се Анна.— В Ботевград ми е празно.— Как празно?
Свекърва ти доведе преди седмица една млада двойка.
Каза ми че ти им разреши… Анна пребледня:— Калино лельо, веднага тръгвам натам!
Тя извика такси и през целия път до бабината къща стискаше телефона в ръка.
В главата ѝ звучеше само една мисъл: „Наистина ли са го направили?“ Звън на вратата…
Тишина…
После стъпки.— Кой там?— отвори Благой.— Анна?!— А кого очакваше?— тя го избута леко и влезе в Ботевград.— Аз съм собственичката тук все пак…
От кухнята дрънчеше посуда…
Натали надникна в коридора:— Благой кой е там?
Ох…— Да „ох“,— огледа ги студено Анна.— От кога сте тук устроени така удобно?— Преди седмица дойдохме,— опита се уверено да каже Благой.— Мама каза…— Мама?!— присмя му се Анна.— А документи за Ботевград мама има ли?
Или договор за наем?
Не?
Тогава започвайте да събирате багажа.— Няма къде ще ходим,— кръстоса ръце Благой.— Мама каза че вече тук живеем; че всичко било уговорено; че това щял бил нашият Ботевград.— Какво?!— намеси се Натали.— Емилия обещала всичко официално…
Анна извади телефона:– Така…
Имате един час за багажите си
