— Анна, чу ли какво каза мама? — Иван влетя в стаята, държейки телефона си. — Данаил ще се жени!
— И какво от това? — Анна вдигна поглед от лаптопа.
— Как така „и какво“? Това е страхотно! Натали е приела!
— Еха, не го очаквах — промърмори Анна и се върна към работата си. — А откъде ще намерят пари? За сватбата, разбираш ли?
Иван се поколеба:
— Ами, мама казва…
— Само не започвай пак — прекъсна го Анна. — Вече ми е ясно накъде отиват нещата. Пак ли ще затъвате в дългове?
— Анна, ама това е сватба! Още повече трябва да побързат, докато на Натали още не ѝ личи коремът. Мама твърди, че после ще върнат парите…
— Както миналия месец с наема ли? — Анна затвори лаптопа с трясък. — Който пак аз платих сама? Или като онзи кредит за колата на Благой?
Между другото, какво става с твоята работа?
— В какъв смисъл? — той се втренчи в телефона си.
— В буквалния. Заплатата ти вече трети месец я няма, няма и бонуси. Едва свързваме двата края в Ботевград.
— Анна, стига де! Просто труден период е.
— Какъв период?
Ти сам отказа повишението!
Беше добра позиция с отлични перспективи…
— Мама каза…
— Пак мама! — Анна удари чашата по масата. — На колко години си?
Кога ще почнеш сам да решаваш?
— А какво не решавам както трябва?! — избухна Иван.
Че слушам мама?
Тя ми мисли доброто!
— Така ли?
Кой ти каза да напуснеш предишната работа?
Кой те разубеди за курсовете?
— Знаеш ли… — Иван стана.
Ти просто не разбираш мама.
Тя се грижи за мен.
— Не, ти не разбираш.
Тя те управлява.
И ти си доволен от това.
На вратата се позвъни.
Анна се намръщи – беше сигурна кой идва.
— Деца, имам страхотни новини! — Емилия нахлу в Ботевград без дори да събуе обувките си. — Иван вече ви каза ли?
Нашият Александър!
Какво момиче само намери!
— Здравейте — сухо отвърна Анна.
— Стига формалности!
Аз мисля така – трябва да направим сватбата както трябва: ресторант, музика, всичко по-възрастному…
— А парите откъде ще ги вземете? — директно попита Анна.
— Затова и дойдох да поговорим – Емилия седна на ръба на дивана. – Анне, нали имаш спестявания…
– Не.
– Как така „не“?! – свекървата се намръщи. – Знам че имаш!
Иван ми каза…
– Иван много работи ви казва – отсече Анна. – Особено на вас.
А аз казвам – нямам.
– Не искаш ли да помогнеш на семейството?
В гласа на Емилия прозвучаха стоманени нотки.
– Нали всички сме свои!
– Свои?! – Анна стана права.
Добре тогава за „свои“ –
Къде са парите дето взехте за ремонта?
За колата?
За почивката?
Не виждам нищо върнато!
– Анна! – намеси се Иван.
– Как можеш…
– Мога! – обърна се тя към мъжа си. – А ти не можеш!
Не можеш да откажеш на майка си!
Не можеш да намериш нормална работа!
Не можеш…
– Ето я благодарността! – възкликна Емилия.
Приехме те в семейството ни, а ти…
– В кое семейство ме приехте?!
В кралското?!
Колко помпозно… – горчиво се усмихна Анна.
Семейството е когато има уважение помежду ни,
А при вас какво има?
За вас съм просто ходещ портфейл!
Настана тишина.
Емилия пребледня,
Иван объркано местеше поглед между майка си и жена си.
– Така значи… – най-накрая каза свекървата.– Гледам много си повярвала вече…
Забравила кой е главният тук…
Не се тревожи,
Ще оправим всичко…
А парите… пари ще намерим…
Стана и тръгна към изхода.
На прага се обърна:
– Иван, мини утре насам,
трябва да поговорим.
Анна я изпрати с поглед,
усещайки как тревогата вътре ѝ расте –
нещо ѝ подсказваше,
че това далеч не е краят на историята…
Седмица по-късно
Емилия пак се появи на прага,
но този път с друго настроение:
– Кога последно бяхте в бабината къща в Ботевград?
– Какво общо има моят Ботевград тук?! – напрегнато попита Анна.
– Просто питам… Стои празен все пак…
А младите скоро семейство ще правят,
трябва някъде да живеят…
– Даже не мисли за това! – отсече рязко Анна.– Това е моят Ботевград
и само аз ще решавам какво става там!
– Колко егоистично от твоя страна… – поклати глава свекървата.– На Натали скоро ѝ предстои дете,
а ти…
– И аз при какво съм виновнa?
