Дъщеря им дадоха името Елица — в чест на дядото.
Тя се роди през юни, когато пчелинът бръмчеше, а медът течеше на златни струи, и Пламен вече се беше научил да сваля рамките без страх. Асен държеше момиченцето толкова внимателно, сякаш се боеше да не го счупи, а Венета виждаше как пръстите му треперят.
— Прилича на теб — каза той тихо.
— На нас — поправи го Венета.
Преслав веднъж писа от колонията. Искаше пари за пакет. Венета прочете писмото, изтри го и повече не си спомняше за него.
Една вечер, когато Пламен вече спеше, а Елица мъркаше в люлката си, Венета и Асен седяха на верандата. Пчелите бръмчаха — равномерно, успокояващо.
— Случвало ли ти се е да съжаляваш? — попита Асен. — Че тогава не продаде?
Венета го погледна. После къщата. Кошерите. Полето, което потъваше в здрача.
— Нито веднъж — каза тя. — А ти? Че не си тръгна?
Той хвана ръката ѝ. Стисна я.
— Нито веднъж.
Пчелите бръмчаха. И в това бръмчене имаше нещо правилно. Нещо свое.
След година на пчелина пристигна Калина. Излезе от чужда кола — остаряла, с евтино яке, без предишната си увереност. Венета тъкмо подреждаше рамките с меда. Пламен помагаше и носеше празните касетки.
— Венета… — повика я тихо Калина.
Венета се обърна. Не се изненада. Просто гледаше.
— Трябва да поговорим… — Калина пристъпи по-близо. — Наскоро излязох… условно… Аз… нямам къде да живея… Помислих си дали ти…
Не довърши изречението си. Венета остави рамката на масата и избърса ръцете си в престилката.
— Може би трябва да ти дам пари? — попита спокойно тя. — Или работа? Или празна стая?
Калина кимна; в очите ѝ проблесна надежда.
— Не — каза Венета. — Нищо от това няма да получиш от мен.
— Но аз…
— Ти искаше да ми вземеш всичко: къщата, земята, последното което имах! А сега идваш да молиш?
Калина мълчеше и после наведе глава.
— Наистина нямам къде да отида…
— Знаеш ли… — пристъпи по-близо Венета; гласът ѝ стана по-тих и твърд: — когато разбиваше живота ми, не мислеше за това! Когато идваше тук с фалшиви документи – пак не мислеше! Когато твоите хора разбиваха нощем вратата и стреляха по човека, който ме защитаваше – пак не мислеше! Така че сега това вече не е мой проблем накъде ще тръгнеш!
Калина стоеше със сведени очи.
— Върви си! – каза Венета – И повече не се връщай!
Калина се обърна и тръгна към шосето – бавно и прегърбена. Венета я изпрати с поглед без капка жал или гняв – само облекчение.
Пламен дойде при майка си и хвана ръката ѝ:
— Коя беше тази? – попита той.
— Никоя – отвърна Венета – Абсолютно никоя…
Вечерта, когато Асен се върна от коситбата, Венета му разказа за Калина. Той слушаше мълчаливо и после кимна:
– Правилно постъпи…
– Мислиш ли?
– Знам го… – прегърна я той – На някои хора трябва да дадеш втори шанс… А на други просто трябва да покажеш вратата…
Венета се сгуши до него… Отнякъде из къщата плачеше Елица… Пламен четеше високо някаква книжка… А пчелите бръмчаха зад прозореца…
И за първи път от много години насам Венета си помисли: животът не е онова което са ти дали… а онова което сама решиш да запазиш… И за което решиш да се бориш…
Тя погледна към Асен:
– Благодаря ти – каза тя – че остана…
– Благодаря ти – отвърна той – че не продаде…
Стояха така прегърнати докато навън съвсем притъмня… А пчелите все бръмчаха… И в този шум имаше всичко необходимо: домът… семейството… земята… И правото всичко това да наречеш свое…
