Венета изтича от къщата. Видя Асен — той стоеше неподвижно, целият облепен с пчели. Лице, ръце, шия. Не викаше. Само я гледаше.
— Върни се в къщата — издиша той.
Един от мъжете, този с лоста, извади пистолет от джоба си. Ръката му трепереше, лицето беше подуто.
Изстрел.
Асен падна.
Те си тръгнаха след минута. Запалиха колата без да се обръщат и отпрашиха по пътя, още махайки пчелите от себе си.
Венета пропълзя до Асен. Той лежеше на една страна и дишаше тежко. Кръв течеше от крака му — същия хром крак.
— Асене — опита се да го повдигне тя. — Стани, моля те.
— Не мога — стисна зъби той. — Не ме слуша.
— Ще извикам помощ, сега, веднага…
— Няма да има връзка до сутринта — затвори очи той. — Превържи го с нещо. Колан. Въже.
Тя свали шалчето си и го стегна над раната. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че възелът не държеше. Опита пак. Още веднъж.
— Защо се върна? — попита тя, когато кръвта малко спря.
— Не можах да си тръгна — отвори очи той. — Дядото помоли. Ако стане нещо — за теб да нося отговорност.
— Но ти не знаеше, че ще дойдат…
— Знаех — Асен се усмихна през болка. — Селото е малко място. Калина я видели хората тук-там по пътя с непознати мъже в кола… Просто… чаках при обора всяка нощ.
Венета го гледаше: лицето му цялото в ужилвания; ръцете вече започваха да се подуват; кракът все още кървеше леко.
— Можеше да не се намесваш…
— Можех — отвърна той и се обърна настрани. — Но вече веднъж не се намесих… Тогава загубих приятел… Повече не искам така…
Сутринта пристигна полицията. Венета успя да позвъни веднага щом имаше обхват по телефона си.
Асен го закараха с линейка.
Мъжете ги намериха след два часа – бяха в болницата в съседния район: всички подути, единият почти ослепял.
Издадоха всички – и Преслав, и Калина.
Заловиха ги същия ден в града.
Преслав опита всичко да прехвърли на Калина.
Тя – на него.
Накрая двамата получиха присъди.
Венета подаде молба за развод след седмица.
Асен го изписаха след месец.
Кракът зараснал лошо – още по-зле отпреди.
Но той не се оплакваше.
Върна се на пчелина.
Венета го посрещна на прага с гореща супа и чисти дрехи.
— Как е кракът? – попита тя.
— Куцам – сви рамене той – но съм жив!
Тя пристъпи по-близо:
— Асене… Исках да ти кажа…
— Недей – поклати глава той – Не затова беше всичко това…
— А защо тогава?
Погледът му дълго беше вперен в нея; после към кошерите; после пак към нея:
— За това… повече никога да не бягаме един от друг…
Седмица по-късно Венета научи за Пламен.
Момчето живеело в дом за деца; Асен ходил всеки месец при него – носил мед, книги, играчки…
Не можел да стане настойник: инвалидност, самота, липса на собствен дом…
— Защо нищо не каза? – попита Венета
– Какво има за казване? Нищо няма да промени това… – Асен поправяше кошера без дори поглед към нея
– Ще промени! Ако го вземем при нас…
Той застина:
– Ние?
– Вече имам дом… Пчелин… Теб… Мисля че това стига…
Асен я погледна така сякаш трудно вярваше че е възможно…
– Сериозно ли?
– Сериозно!
Пламен взеха през ноември: слабичко осемгодишно момче което се страхуваше от пчели и не умееше да се усмихва…
Но през зимата научи как…
А напролет Венета разбра че е бременна…
Лекарката каза че било невъзможно…
Венета отвърна: явно било възможно…
Дъщерята нарекоха Елица – на дядото…
