„Твоят мъж дължи пари. Продай пчелина, иначе ще стане по-лошо.“
Венета гледаше екрана, а сърцето ѝ туптеше в гърлото. Опита се да се обади на Преслав — не вдигаше. Писа му — не отговори.
Купувачката пристигна след два дни. Калина. Висока, уверена, с бяло палто, което веднага се изцапа на портата.
— Вие ли сте Венета? Казаха ми, че сте готова да продадете.
— Аз… не знам.
— Не протакайте, — Калина извади папка с документи и я сложи на масата. — Нали ви трябват пари? Ето договора. Подпишете тук, тук и тук.
Венета хвана химикалката. Ръцете ѝ трепереха. Мислеше за Преслав, за онова видео, за мъжа с маската.
Калина извади телефона си — да погледне часа. Екранът светна. И Венета видя.
Тапетът. Снимка. Преслав. По пижама. Прегръща Калина през кръста и я целува по врата.
— Това… — Венета не довърши.
Калина бързо прибра телефона си, но беше късно.
— Вие сте с него, — каза Венета не като въпрос, а като присъда.
— Слушайте, какво значение има това за вас? Подписвайте! — Калина удари с длан по масата.
— Той не е в мазето. Няма никакви бандити.
— И какво от това? — Калина се изправи и на лицето ѝ се появи усмивка със злобен оттенък. — Така или иначе нищо няма да можете да направите по въпроса. Той иска пари. Аз искам тази земя. А вие? Вие само пречите.
— Махайте се! — Венета стана рязко. Взе договора и го скъса на парчета.
— Ще съжалявате! — Калина грабна чантата си.— Много ще съжалявате!
Тя трясна вратата така силно, че стъклото затрепери.
Дойдоха през нощта. Венета се събуди от удари по вратата – груби и настоятелни.
— Отваряй! Давай документите!
Погледна през прозореца – четирима мъже със здрави фигури; единият държеше лост за разбиване.
Венета отстъпи назад от вратата със свито сърце – сякаш всеки момент ще изскочи навън от гърдите ѝ. Грабна телефона – нямаше обхват.
— Сега ще разбием вратата! По-добре сама отвори! – гласът беше спокоен и делови.
Чуваше как си говорят помежду си; някой обиколи къщата; друг дърпаше кепенците по прозорците.
— Недей да геройстваш! Мъжът ти дължи пари! Искаш ли още по-зле да му стане?
Венета се притисна до печката с гръб; документите лежаха в чантата ѝ – всичко необходимо: свидетелство, договори, печати…
И тогава вратата изпращя под ударите им: веднъж… втори път…
Венета закрещя!
Асен изникна откъм тъмнината до плевнята – с пръчка в ръка; куцукащият му крак влачеше след себе си, но вървеше бързо – почти тичаше:
– Махнете се от къщата! – каза тихо той.
Мъжете се обърнаха към него; един избухна в смях:
– Какво бе ти – куцият? Изчезвай докато можеш!
– Последно предупреждение: махнете се!
– Я марш оттук!
Първият тръгна към него; Асен го удари рязко с пръчката право в слънчевия сплит; мъжът се преви и захриптя… Вторият налетя с юмруци; Асен избегна удара и го фрасна по коляното: хрущене… писък…
Но те бяха четирима…
Един сграбчи Асен откъм гърба и му извъртя ръцете; друг замахваше вече с лоста… Асен опита да се измъкне, но куцият крак го предаде – падна на коляно…
И тогава направи нещо напълно неочаквано:
Хвърли се към кошерите и ритна най-крайния силно; той залитна… още един ритник… кошерът падна и се разцепи…
Жуженето стана оглушително!
Пчелите излетяха на рояци – черно бръмчащо облаче ярост! Нахвърлиха се върху всички: върху мъжете… върху Асен…
Викове… псувни… Един побягнал към колата със закрито лице… Вторият паднал на земята крещейки… Третият пищял нещо за очите си…
