— Продавай, — каза Преслав, дори без да вдигне поглед от телефона. — Нямаш работа там.
Венета стоеше в средата на хола с документи в ръце. Нотариусът току-що беше излязъл. Пчелинът на дядо Иван. Двадесет кошера, къща с печка, осем декара до гората.
— Там са пчелите, — тихо каза тя. — Дядо цял живот се грижеше за тях.
— Дядо си отиде, ако не си забелязала. А ти си библиотекарка. Какви пчели?
Най-после я погледна — със същия поглед, с който гледаш вещ, която упорито не иска да застане на мястото си.
— Мога да опитам, — самата тя не разбра откъде й дойде това.
Преслав се усмихна подигравателно.
— Сериозно ли? Ще умреш от скука там за седмица. Продавай докато ти намеря купувач.
— Не искам.
Той стана. Приближи се плътно до нея. Венета усети миризмата на одеколона му — остър, скъп, чужд.
— Слушай ме внимателно. Живееш в моя апартамент, караш моята кола, ядеш това, което аз изкарвам, — гласът му стана по-тих, но по-твърд. — И единственото нещо, което можеше да ми дадеш, не можеш да го дадеш. Поне това направи като хората.
Говореше за дете. За онова несъществуващо. За диагнозите, които тя знаеше наизуст.
Венета мълчеше.
— Продавай! — повтори той и се върна на дивана.
Тя погледна към масичката пред дивана. Там стоеше порцеланова чаша — единственото останало от майка й. Бяла със сини метличини.
Преслав протегна ръка и я събори на пода.
Звукът беше тихичък. Почти нежен.
— Упс! — каза той и се усмихна.
В селото Венета пристигна три дни по-късно. Автобусът се влачеше по разбития път; миришеше на дизел и мокра земя. Тя слезе при завоя с олющената табела и тръгна пеша – през полето и после покрай гората. Чантата й режеше рамото; краката затъваха в калта.
Пчелинът я посрещна с тишина и равномерното бръмчене на кошерите. Къщата изглеждаше по-малка отколкото в спомените й – килната на една страна със заковано прозорче; но покривът беше здрав.
Венета влезе вътре и остави чантите си – маса, пейка, печка; на стената снимка на дядо Иван с още някого – мъж около четиридесетте: широкоплещест с тежък поглед.
Излезе навън във двора и приклекна до кошерите; гледаше как пчелите кръжат делово без суетене… Изведнъж й олекна някак вътрешно.
— Вие чия сте? – гласът беше нисък и дрезгав.
Венета подскочи: до нея стоеше същият мъж от снимката – само че по-възрастен вече; държеше тояга – не като бастун за опора а сякаш можеше да удари всеки момент…
— Аз… внучката съм на Иван…
Дълго я гледа… После кимна:
— Асен съм аз… Гледах тук пчелина… Дядо ти каза че ще дойдеш…
— Казал е?
— Преди да си иде… Каза…
Асен куцаше – левият му крак влачеше сякаш не го слушаше…
— Не умея… – прошепна Венета – С пчелите… Изобщо…
— Ще се научиш! Или ще продадеш?
— Не знам…
— Тогава недей пречи! – обърна се към обора без да я погледне повече…
Преслав звънна вечерта:
– Е как е там? В забравения край? Готова ли си вече да се върнеш?
– Не!
– Хайде стига глупости! Имам купувач! Добра цена! Подписваш документите – прибираш се у дома!
– Не искам да продавам!
Замълча отсреща… После избухна кратък злобен смях:
– Ти напълно полудя ли? Мислиш ли че някой ще търпи прищевките ти?
– Не знам Преслав… – Венета изведнъж усети как вътре в себе си нещо се чупи… – Но тук поне никой не ми казва че съм празноглава!
Затвори телефона разтреперани ръце…
След половин час пристигна съобщение от непознат номер: видео клип… На него беше Преслав вързан в някакво мазе; до него стоеше мъж с маска…
