Час по-късно, вече у дома, Мария помагаше на сина си да стигне до стаята. Той беше необичайно мълчалив. Когато тя се канеше да излезе, Димитър изведнъж проговори ясно и отчетливо:
— Мария…
Тя спря на прага.
— Знаеш ли — каза бавно, гледайки към пода — дори и да спра да чувам музиката… пак ще чувам теб. Как ходиш в кухнята, как се ядосваш на каната, как се караш на котката. Това ми е достатъчно.
Мария внезапно се отпусна на стола и закри устата си с ръка.
— Димитър… — гласът ѝ потрепери — Чуваш ли ме?
Той я погледна и за първи път от дълго време насам истински се усмихна:
— Отдавна те чувам, Мария. Просто преди си въобразявах твърде много неща. А днес реших наистина да слушам.
Тя не последва порива да отиде при него, не се втурна да го прегърне — просто стисна здраво облегалката на стола, за да скрие треперенето в ръцете си.
— Тогава запомни едно — въздъхна тя — Ти не си моят проблем. Ти си моят живот. И ако някога престанеш да чуваш каквото и да било, ще се науча да говоря така, че да усещаш всичко. С жестове, с бележки, с танци в кухнята.
Димитър тихо се засмя през сълзи.
— Значи ще бъда твоят личен звуков режисьор на тишината — каза той. — Защото вече съм напълно сигурен: между нас няма празнота. Между нас има нещо по-силно от всяка музика.
Тази вечер той отново отвори стария лаптоп. На екрана примигваха познатите програми. Сложи слушалките си, после се усмихна, свали ги и ги остави настрани. В коридора се чуваха стъпките на Мария, тихо иззвънтя чаша, котката недоволно измяука. Пусна записа и просто слушаше дома си. За първи път от дълго време това не звучеше като фонова шумотевица. Звучеше като обещание – че тук не го търпят нетърпеливо, а го чакат с обич.
