Лекарствата, рехабилитацията, уредите. Вече продадох пианото на Галина. Тя ме учеше да свиря, но никога не се научих. Той… той от малък подбираше мелодии на слух. А аз дори не го забелязвах, разбирате ли? Работех, бързах, винаги „по-късно“. А сега може би това „по-късно“ никога няма да дойде.
Димитър усети сълзи в очите си. Спомни си как веднъж през нощта, събуден от жажда, чу как Мария, мислейки че спи, шепнеше на някого по телефона: „Не знам какво да правя. Той нищо не чува. Стана толкова затворен. Страх ме е да не го загубя.“ Тогава разбра само първите думи и умът му довърши останалото: „с него“.
— Понякога си мисля — продължи Мария — че щеше да е по-добре да живее с Любомир. Там има повече пари, повече възможности. Но… — сложи ръка на гърдите си — тогава сутрините ми нямаше да имат смисъл.
Живея между два страха: да не го загубя физически и да не го изгубя душевно, ако реши, че съм тук само от съжаление.
Илиян замълча за миг и после каза:
— Грешите само в едно. Мислите си, че вие мислите вместо него. А той може би също довършва мислите ви вместо вас. Опитайте поне понякога да казвате това, което наистина чувствате, а не това, което „трябва“.
Димитър стисна зъби. Всеки въздишка на Мария, всяка нейна дума изтръгваше от дробовете му парченце от онзи тежък камък, който носеше в гърдите си с години. Оказа се, че зад стената на неговите страхове тя има свои собствени.
След няколко минути Илиян се върна. Димитър бързо изтри сълзите с ръкава си. Илиян седна срещу него и тихо попита:
— Е? Достатъчно ли беше?
— Да — прошепна Димитър — Само… направете още една „грешка“, моля ви.
— Каква?
— Кажете ѝ истината. Но така че тя още да мисли, че не чувам напълно всичко. Аз сам ще ѝ кажа всичко когато мога.
