— Слухът засега е много слаб — каза Мария така, че Димитър, който беше останал в стаята с леко открехната врата, да може да чуе. — Възможно е да не чува шепот, а само висок глас. Пригответе се за дълга рехабилитация.
Мария затвори очи и уморено седна.
— Разбирам — прошепна тя.
И тогава всичко се разви различно, отколкото Димитър очакваше.
— Лоша майка ли съм? — изведнъж изрече тя с треперещ глас. — Всичко обърках. Трябваше по-рано да забележа, че нещо не е наред. Часове наред седеше със слушалки, а аз си мислех, че това са просто тийнейджърски прищевки. А сега… сега може би дори мен не ме чува.
— Не сте виновна — отвърна спокойно Илиян. — Болестите се случват.
— Защо точно на него? — Мария скри лицето си в дланите. — Нямате представа колко беше свързан с музиката. Мечтаеше да стане тонрежисьор. Вечер седеше пред стария лаптоп, смесваше звуци, записваше ми на телефона своите „шедьоври“. Смеех се… Мислех си, че ще му мине. А сега си мисля: докато още може поне малко да чува, дано това не свършва. Да може още да чуе как му казвам, че се гордея с него.
Димитър се скри зад вратата и стискаше ръба на кушетката с пръсти. Сърцето му биеше в гърлото му. Това не беше оплакването, което очакваше да чуе. Очакваше да чуе: „Уморена съм от него“, „пречи ми“, „трудно е да се грижа за човек с увреждане“. Вместо това чу собствената си мечта изречена на глас от майка му.
— Казвате ли му го? — нежно попита Илиян.
— Не — тихо призна Мария. — Все още ме е страх да не го изплаша. Страх ме е, че ако му кажа колко много ме е страх за него, ще се почувства като товар за мен. У дома вървя с усмивка и нощем… — спря за миг тя. — През нощта броя парите си.
