Кой е това?
Константин?
Камелия?
Или сам Илиян е решил да се пошегува?
Тя остави телефона – днес не ѝ беше до загадки.
В антрето вече стояха три големи кашона с вещите на Илиян, които бе събрала предния ден.
Мария погледна часовника – точно девет, времето, в което по стара тяхна традиция пиеха сутрешното си кафе.
Сега този навик бе изчезнал заедно с брака им.
Тя отвори входната врата и внимателно изнесе кашоните на стълбищната площадка.
След това извади телефона и снима вещите – за всеки случай.
Ами ако Илиян заяви, че е откраднала нещо?
Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато чу тежки стъпки по стълбите.
На площадката се появи Илиян, почервенял от яд, придружен от двама полицаи. – Ето! – посочи той към кашоните. – Виждате ли?
Изхвърлила е нещата ми!
Това е моят дом!
Старшият полицай, мъж около четиридесетте с уморено лице, въздъхна: – Госпожо, това ваше ли е дело?
Мария спокойно извади документите от чантата си: – Ето съдебното решение за прекратяване на брака.
Ето извлечение от България, което потвърждава, че апартаментът е мой.
И още нещо, – подаде последния лист тя, – официалното уведомление, което изпратих на този господин преди седмица с искане да си прибере вещите.
Илиян грабна документите от ръцете на полицая: – Всичко това е фалшификат!
Аз съм адресно регистриран тук!
Имам право… – Господине, успокойте се! – строго каза вторият полицай. – Съгласно член 35 от Жилищния кодекс на България… – Пак този член! – избухна Илиян. – Омръзнахте ми всички с вашите членове!
Полицаите си размениха погледи.
Старшият извади тефтер: – Госпожо, нямате ли нищо против той да вземе вещите си сега? – Разбира се че не! – усмихна се Мария. – Даже ще помогна.
Илиян яростно сграбчи първия попаднал му кашон.
В този момент отдолу се чу глас: — Мария?
Аз съм Жанета.
Донесох ви банички!
На стълбите се появи съседката с чиния в ръце.
Щом видя Илиян, тя изсумтя: — Охо, боклукът пак се върна!
Поне донесе ли квитанциите за сметките дето три месеца не плати?
Или пак дойде да искаш нещо?
Илиян скърцаше със зъби: — Не ви влиза в работата! — Напротив! — отсече Жанета и сложи чинията върху парапета. — Четирийсет години живея тук и такова нахалство не съм виждала!
Полицията да погледне! — тя посочи кашона в ръцете на Илиян. — Дори кутията с подаръците за любовницата си не забравил да вземе!
Мария учудено повдигна вежда.
Илиян рязко дръпна назад: — Това не е твое! — Ахаа… „не мое“… — засмя се Жанета. — А кой вчера пред входа седеше с една рижава и пиеше бира по бутилка двамата? Пак „не твоя“ ли беше?
Полицаите пак си размениха погледи.
Младият полицай взе кашона от Илиян: — Хайде да проверим съдържанието за всеки случай. — Нямате право! — извика Илиян, но вече беше късно.
Полицаят отвори кутията.
Отгоре имаше стари дънки и тениски; а под тях… Мария ахна:
Скъп комплект парфюми, който „изчезна“ преди половин година,
любимите ѝ обеци
и купчина картички надписани „За Камелия от Илиян“. — Интересно „недоразумение“, — сухо отбеляза старшият полицай. — Господине, късметлия сте че госпожата няма да подаде жалба за кражба…
Илиян стоеше като хванат ученик на местопрестъплението.
Жанета триумфално се усмихваше: — Винаги така става…
Крадеше ти той лъжеше ти той а после полиция викал…
Е как е истината илияне? Харесва ли ти така?
Мария мълчаливо наблюдаваше как почервенял от яд и срам Илиян грабва кутиите си и тръгва надолу по стълбите,
а полицаите ѝ благодариха за съдействието и ги последваха надолу.
— Благодаря ти много Жанета… – тихо каза Мария.
— Айде стига де момиче – махна с ръка съседката – Мъжът като грипа е – преболедуваш го – край!
Я вземи една баничка със зеле…
Мария прие топлата баничка и внезапно усети как по бузите ѝ потекоха сълзи.
Но това бяха сълзи на облекчение.
Всичко действително приключваше.
Влезе вкъщи затвори внимателно вратата и завъртя ключа два пъти.
За първи път от години щракването на ключалката прозвуча като истинска свобода.
Година по-късно Мария стоеше на балкона на своя— вече напълно свой— апартамент
и наблюдаваше първото пролетно слънце.
Ремонтът започнат още по време на брака най-сетне бе завършен:
светли тапети,
нов под,
просторна кухня—
навсякъде свежест
спокойствие
простор.
На масата в хола лежеше лаптопът ѝ със зареден блог.
Последният ѝ пост събираше стотици харесвания и коментари:
„Как се научих да ценя себе си: историята на един развод“.
Мария посегна към чашата кафе,
когато звънна звънчето.
Куриер донесе букет —
огромни бели лилии.
Тя намръщено разгледа картичката:
„Честита годишнина от запознанството ни!
Разбрах всичко…
А.“
— Какво нахалство… —
промърмори Мария
и веднага хвърли цветята в кофата до входа.
Върнала се вътре,
седна пред компютъра
започвайки нов пост:
„Защо е нормално мъжът да плаща наем след развода“.
Думите идваха лесно —
година терапия
работа върху себе си
си казаха думата.
Телефонът звънна.
Непознат номер.
— Ало?
—
пресипнал познат глас я закова за секунда:
—
Ма… Мария аз съм…
—
Аз… аз дойдох само да поискам прошка…
За всичко…
Мария пое дълбоко въздух:
— Илияне,
нямаме какво повече да говорим…
— Почакай!
Разбрах всичко!
Камелия ме заряза,
майка ми ме побърка с критики,
брат ми ми поиска последните левове и изчезна…
—
гласът му звучеше искрено отчаян —
Бях голям глупак…
— Да,
беше —
спокойно каза Мария —
Но вече това не ме интересува…
—
Промених се честно!
Може ли поне като приятели?
Мария погледна към монитора,
където валяха нови коментари под публикацията ѝ:
жени споделяха истории
благодариха й
искаха съвет.
—
Знай едно илияне —
каза тя най-накрая —
отсега нататък общувам само с нормални мъже.
А ти уви вече не попадаш сред тях…
Затвори телефона,
довърши последния абзац
натисна „публикувай“.
После хвана тефтера си –
след час имаше среща с издател заинтересован от книгата й.
На прага Мария спря за миг оглеждайки апартамента:
тишина
ред
никой не брои парите й
никой не разхвърля чорапи
никой не я кара отчет за всяка стотинка
Усмихната затвори вратата зад себе си.
Нов ден.
Нов живот.
Истински живот.
А долу до входната кофа разкошните лилии бавно увяхваха –
недочакали получателката.
До тях лежеше сгъвана картичка –
последният вик на удавника осъзнал твърде късно какво всъщност е изгубил.
