„Сега ми е ясно откъде са тези маниери у него“, помисли си Мария, взирайки се в тавана.
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Бяха минали три дни от визитата на Виолета.
Мария се прибираше от работа, мечтаейки за спокоен вечер с книга и чай.
Но щом отвори вратата, от хола се разнесе силен смях и миризма на бира.
На нейния диван, разположил се като у дома си, седеше Константин — по-малкият брат на Илиян.
На масата пред него лежаха три празни бутилки, пакет чипс и препълнена пепелник с фасове. — О, Мария дойде! — лениво помаха Константин с ръка, без дори да стане. — Мислехме си вече, че ще нощуваш другаде.
Мария застина на прага, стискайки чантата си. — Илиян… — гласът ѝ звучеше неестествено спокойно.
Тя остана вратата, здраво стискайки чантата. — Илиян… — повтори тя с необичайно спокоен тон. — Обясни какво става тук.
Илиян излезе от кухнята, избърсвайки ръце с кърпа. — Константин ще остане няколко дни при нас, има проблеми с квартирата. — Няколко дни? — Мария посочи куфара до вратата, който очевидно беше стегнат поне за седмица. — Е, може би малко повече… — сви рамене Илиян.
Константин посегна към нова бутилка. — Айде стига де, Мария, защо се напрягаш?
Нали си феминистка – трябва да подкрепяш равенството!
Значи и аз мога да поживея тук малко.
Мария бавно пристъпи до масата, взе бутилката бира и я изля в мивката. — Първо – феминистка съм, не чистачка.
Второ – равенство значи всеки да допринася със своето.
Константин изсумтя: — Ето почна се пак… — Ти плащаш ли наем? – продължи Мария. – Помагаш ли вкъщи?
Или просто седиш на моя диван и разваляш апартамента ми?
Илиян опита да се намеси: – Мария… все пак е роднина…
– Роднина ли? – рязко се обърна към него Мария. – Тогава да плаща като роднина! 500 лева на ден!
Или чисти, готви и мие след всички!
Константин завъртя очи: – Я вървете бе… Посегна към лаптопа на Мария върху холовата масичка. – Остави го! – предупреди тя. – Само музика ще пусна… Неудобно блъсна чашата с чай.
Тъмната течност се разля право върху клавиатурата.
Настъпи гробовна тишина.
Мария пристъпи до лаптопа и го обърна надолу.
От корпуса капеше вода. – Край… – прошепна тя тихо. – Край…
Константин несигурно се засмя: – Случва се…
Мария бавно вдигна глава:
– Илиян…
Или той веднага събира багажа си и изчезва,
или тръгвате двамата!
Илиян премигна объркано: – Ама…
– Избирай!
Константин стана прав едва тогава осъзнал сериозността на ситуацията: – Айде де, Мария… беше случайност…
Мария извади телефона си: – Броя до три!
– Мария! – проплака Илиян.
– Едно.
Константин набързо започна да събира нещата си.
– Две.
– Вече тръгвам!
Когато вратата хлопна след брат му, Илиян рухна на дивана:
– Съвсем полудя…
Мария безмълвно взе повредения лаптоп и отиде в спалнята.
Час по-късно остави вещите на Константин пред входната врата.
А вечерта изпрати на Илиян сметката за ремонта на лаптопа.
Измина седмица след конфликта с Константин.
Мария забеляза промяна у Илиян—често закъсняваше след работа,
непрекъснато шепнеше по телефона
и веднага млъкваше щом тя влиза в стаята.
В събота сутринта,
докато той беше под душа,
телефонът му лежеше на кухненската маса
и внезапно светна със съобщение от „Камелия“.
Мария нямаше намерение да гледа телефона му,
но когато минута по-късно дойде второ съобщение:
„Благодаря за превода,
любими!
Толкова много ми липсваш…“ —
ръцете ѝ сами посегнаха към устройството.
Паролата я знаеше—винаги използваха една дата,
денят им сватбата.
Чатът се отвори
и Мария видя цяла поредица разговори през последните седмици:
Снимки на полугола Камелия,
разговори за срещите им…
И най-важното—потвърдени банкови преводи:
15 000,
20 000,
още 25 000 лева…
Общо за месец Илиян беше превел почти 70 хиляди лева на тази „Камелия“.
Вратата към банята се отвори—
Илиян загърнат само с кърпа застина насред прага като видя жена си с неговият телефон:
— Какво правиш? —
гласът му трепереше.
Мария бавно повдигна поглед към него—
очите ѝ пълни със сълзи,
ала гласът твърд:
— Това онази дъщерята-на-строителя ли е,
за която говореше майка ти?
Или просто първата срещната?
Илиян пребледня:
— Марийче…
не е това което мислиш…
— А какво тогава?
— показа му екрана тя.—
Инвестиция в бизнес?
Или нов бюст за твоята „Камелия“?
Той опита да измъкне телефона обратно
но Мария рязко го отблъсна:
— Не ме докосвай!
Три години ми обясняваше как нямаме пари нито за почивка,
нито за ремонт или моите курсове!
А то парите ги имало—
само че не за мен!
Илиян започнал оправдания:
— Тя изпаднала във тежко положение…
нямаше къде да живее…
— Колко мило! —
изсмя се горчиво Мария.—
Превеждаш пари на любовницата докато живееш при мен?
Докато аз плащам твоите сметки?
Докато брат ти чупи техниката ми?!
Тя рязко стана—
столът паднал шумно зад нея.—
Събирай багажа!
Веднага!
— Сериозно ли? —
нервно прихвана Илиян.—
Заради някаква глупост?!
— Глупост е само ако забравиш известяванията докато криеш изневяра! —
ледено отвърнала Мария.— Имаш един час!
После звънкам полиция—
ще заявя незаконното ти пребиваване тук!
Лицето на Илиян внезапно потъмняло:
— Нямаш право!
Това е моят дом!
— Не! —
изкара телефона си Мария.— Това е моят дом—
ще го докажа веднага!
Тя набра номера на банката и включила високоговорителя.
След пет минути всички преводи направени от Илиян през последния месец бяха блокирани а достъпът до общият им акаунт спрян за него.— Как можа?! —
погледнал я ужасено той.— Как можа?!
Учѝ се от най-добрите,— отвърнала спокойно Мария.— Имаш точно един час да изчезнеш—
по-добре побързай;
виждам вече как Камелия те чака радостно обратно при „любимият“…
Щом хлопнала входната врата подире му,
Мария паднала по колене и заплакала неудържимо…
Само минута обаче…
После станала,
измила лицето си
и започнала списък—
какво трябва още да направи никога повече да не попада така…
Първо: Развод;
Второ: Смяна ключалките;
Трето: Юрист;
Но най-главното вече бе сторено—
тя престана да бъде жертва…
Изминаха три дни след като Илиян напуснал жилището им…
Мария вече бе сменила ключалките
подала документите за развод
когато настойчив звън огласи входната врата…
През шпионката видяла няколко лица наведнъж—
майката-на-Илиян (Виолета),
баща му,
някаква леля с две тийнейджърки…
Дълбоко въздъхнала
отворила леко без да махне веригата.— Дошли сме сериозен разговор водим,— заявила Виолета опитвайки надникне вътре.— Ще ни пуснеш или ще решаваме тук по стълбите?
– Имате пет минути,— студено отврещала Мария освобождавайки веригата…
