Елена втренчено гледаше екрана. Вътре в нея всичко започна да кипи. Лъжа. Отново лъжа. Стисна телефона така силно, че пръстите ѝ побеляха. Достатъчно беше от невинните глупости. Време беше да действа. Запали колата и излезе от паркинга. Повече нямаше да седи безучастно и да позволява на Иван да я води за носа.
Тя е майка на две деца, силна жена и знае цената си. Дори на любим човек няма да позволи да я мами.
Елена пресметна кой ден може да отиде в спортния комплекс заедно с Гергана. В залата видя русокосата жена и събра смелостта си да се приближи.
— Извинете, бихте ли ми казали къде са съблекалните?
— Разбира се, направо, после наляво — усмихна се жената. — Новa ли сте? Не съм ви виждала тук преди.
— Да, искам да се запиша за волейбол — отвърна Елена. — Отдавна ли тренирате?
— Три години вече. Имаме страхотен отбор и невероятен треньор.
— Наистина ли? — опита се Елена да звучи заинтересовано.
Едва успяваше да се овладее, за да не се издаде. Поговори малко с Гергана и после се записа за тренировките. Сега беше подходящ момент, защото съпругът ѝ заминаваше в командировка.
Елена започна редовно да посещава комплекса. Постепенно се сближи с Гергана. Често оставаха след тренировка само за разговори и приказки на по чаша вода или кафе. Жената ѝ разказваше всичко за Иван – как я ухажвал, как се оплаквал от живота у дома; от скучната рутина, че жена му все го критикувала… Елена преглъщаше всичко това мълчаливо.
Страшно беше дори само мисълта, че цял живот мъжът ѝ е страдал до нея така… Тогава защо изобщо е останал в семейството им? – помисли си тя и гневът към Иван растеше все повече.
— Толкова съм уморена от чакането — въздъхна Гергана. — Кога най-после ще остави тази глупачка?
Елена слушаше Гергана, стискайки юмруци под масата; всяка дума я пронизваше като нож… Но продължаваше да се усмихва – преструвайки се на съпричастна към новата си приятелка… А вътрешно вреше от ярост и болка: никак не ѝ се вярваше, че Иван може толкова лесно да предаде семейството им.
— Знаеш ли… може би просто му трябва време — започна Елена тихо. — Може би самият той още не знае какво иска…
Гергана простена тихо и отпусна глава назад върху стола си.
