Ива разбра, че повече не може да издържи. Твърде много лъжи, твърде много опити да се измъкне.
— Знаеш ли какво, Николай? Не идвай.
— Как така?
— Просто не идвай. Събери си нещата и живей където искаш.
— Ива, ти сериозно ли! Нали се оженихме!
— И какво от това?
— Как какво? Ние сме семейство!
— Семейството не посяга на имуществото на другия седмица след сватбата.
— Аз не посягам!
— Тогава защо майка ти знае всички подробности за моя апартамент? Защо има готов договор за дарение?
— Ами… тя е работила като юрист… навик…
— Николай, стига. Ти си ѝ разказал за апартамента, че е само на мое име. Оплакал си се, че се чувстваш ощетен. И сте решили заедно да ме обработите.
— Не заедно! Това тя сама!
— Добре. Нека е сама. Тогава ѝ обясни сам, че това е невъзможно.
— Ще ѝ обясня! Разбира се! Само не се сърди…
— Късно е.
— Ива, моля те… Обичам те…
— А аз вече не те обичам.
Тя затвори телефона и го изключи от контакта. Да не звъни повече. Трябва ѝ тишина, за да помисли.
Апартаментът изведнъж ѝ се стори огромен и тих. Ива мина през стаите, където до вчера кипеше семеен живот. Неговите дрехи в гардероба, неговата чаша в мивката, спортната му чанта до вратата.
Тя методично събра всичко в торби и ги остави в антрето. Да си ги вземе.
После седна на компютъра и написа заявление за смяна на ключалките. Още утре ще извика ключар.
А вдругиден ще отиде при адвокат — истински, не като онзи, когото доведе свекървата ѝ. Ще разбере как да защити собствеността си от посегателства. За всеки случай.
Вечерта, когато вече беше тъмно, телефонът пак иззвъня — домашният, забравеният.
— Ива? — чу се тревожният глас на Николай. — Защо не вдигаш?
— Не искам да говоря.
— Моля те… Говорих с мама. Повече няма да…
— Знам. Няма да има повече нищо такова. Защото повече няма да те видя.
— Ива!
— Всичко приключи, Николай. Можеш да живееш където поискаш — само не тук.
— Но нали сме женени!
— И какво от това?
— Как какво? Ние сме семейство!
— Семейството не посяга на имуществото на другия седмица след сватбата.
— Аз не посягам!
— Тогава защо майка ти знае всички подробности за моя апартамент? Защо има готов договор за дарение?
— Ами… тя е работила като юрист… навик…
— Николай, стига вече. Ти си ѝ разказал за апартамента ми и че е само на мое име; оплакал си се, че се чувстваш ощетен; решили сте двамата да ме обработвате.
— Не двамата! Това тя сама!
— Добре тогава – сам ѝ обясни колко е невъзможно това!
— Ще ѝ обясня! Разбира се! Само ти недей да ми се сърдиш…
— Късно е вече.
— Ива моля те… Обичам те…
— А аз вече – не теб.
Тя затвори телефона и го изключи от контакта – няма нужда повече да звъни никой; трябваше ѝ тишина за размисъл.
Апартаментът внезапно ѝ изглеждаше огромен и безмълвен; Ива премина през стаите – там до вчера кипеше семейственият живот: неговите дрехи в гардероба; чашата му в мивката; спортната му чанта до входа.
Тя внимателно събра всичко в торби и ги остави във входното антре – той сам ще ги вземе.
После седна пред компютъра и написа заявление за смяна на бравите – още утре ще извика ключар.
А вдругиден ще отиде при адвокат – истински адвокат (не като онзи доведен от свекървата). Ще разбере как може най-добре да защити собствеността си срещу всякакви посегателства – просто като предпазна мярка.
