Александър остави телефона на масата и скръсти ръце на гърдите си, заемайки позата на победител. Гледаше Виолета с едва прикрито тържество, очаквайки всеки момент тя да се пречупи, да дойде при него и да започне да се извинява. В неговия свят това беше шах и мат. Беше я притиснал до стената с неопровержимо доказателство — страданието на собствената си майка, и сега чакаше нейната безусловна капитулация.
Чакаше минута. Две. После каза така, че тя щеше да го чуе във всяка част на апартамента им:
— От утре пак ще поемеш задълженията си! Ще ходиш при Надежда и ще ѝ помагаш във всичко, независимо дали ти харесва или не! Ясно ли е?!
Виолета бавно се отдели от хладилника. Направи една крачка към центъра на кухнята и спря. Лицето ѝ беше спокойно, почти безжизнено, но в дълбочината на очите ѝ пламтеше студен, тъмен огън. Гледаше го така, сякаш го виждаше за първи път — не като годеник, не като любим мъж, а като чужд неприятен човек.
И тогава заговори. Гласът ѝ беше равен, без нито една трепереща нотка, но в него имаше такава сила, че Александър неволно се изправи.
— Защо по дяволите трябва всяка вечер да ходя при твоята майка, да я мия и сменям памперси? Наеми ѝ гледачка, защото аз повече няма да се занимавам с това!
Тези думи паднаха в тишината на кухнята като камъни. Не като вик — а като присъда. Александър онемя. Отвори уста да възрази, да излее върху нея целия си „праведен“ гняв — но тя не му даде дума да каже.
— Мислеше ли си, че малкото ти представление ще подейства? — усмихна се тя презрително; това беше гримаса на отвращение. — Реши да натиснеш жалостта ми и да ме изкараш безсърдечна гадина? Поздравления: току-що ми показа истинското си лице! Лице на евтин манипулатор, който е готов да използва болната си майка като бухалка само за да ме държи в подчинение.
Той я гледаше и увереността му започна да се пропуква като тънък лед под краката му. Това вече не беше Лера. Това беше някаква друга жена — непозната и страшна в леденото си спокойствие.
— Та слушай ме внимателно, Александър — продължи тя и направи още една крачка към него. — Сватба няма да има! Не смятам цял живот да погребвам себе си под памперсите на бъдещата свекърва само защото бъдещият ми съпруг смята това за мое задължение! Исках семейство — а не доживотен затвор!
— Как смееш… — започна той тихо; но думите му потънаха пред нейния поглед.
— А сега за твоята майка… Нали толкова се тревожиш за нея? Нали си такъв любящ син? Ето ти чудесна възможност самият ти да го докажеш! Облечи престилката и изпълнявай синовния си дълг! Ти нали си мъжът в бъдещото семейство? Давай! Всяка вечер след работа ще готвиш сам за нея, ще чистиш пода й, ще переш дрехите й… И ще сменяш памперси самият ти – Александър! Не забравяй памперсите – все пак това е твоята майка! Това е твоят дълг – както сам каза: основа е уважението… Ето – покажи уважение!
Говореше методично – всяко нейно изречение бе забито като пирон. Беше взела неговото оръжие – думите му за дълга към семейството и уважението – и ги обърнала срещу него самия; рисуваше му картина именно на онова бъдеще, което той така лекомислено бе определил за нея.
Като приключи думите си тя безмълвно се обърна към антрето; нито бягаше нито трясваше врати – просто вървеше напред.
Александър я гледаше в гръб – едва тогава започваше истинският ужас: Не че я бе обидил… А че целият му старателно построен свят рухна мигновено; той сам го разруши със собствените си ръце.
Тя взе чантата и ключовете от шкафа до входа; чу как обува обувките си.
Искаше нещо да извика след нея – или поне някакси я спре – но езикът му сякаш бе залепнал.
Устата му пресъхнала напълно.
Входната врата тихо щракна зад гърба й.
Александър остана сам в кухнята.
Огледа познатата обстановка сякаш виждаше всичко за първи път.
Погледът му попадна върху микровълновата печка където стоеше забравената лазаня.
Вечеря за двама…
Бавно пристъпи натам отвори вратичката.
Из кухнята плъзна миризма на изстинала проветряла храна.
Миризма на проваления живот.
И чак тогава тази вечер почувства най-сетне не гняв или обида –
А животински леден страх пред реалността
в която току-що остана съвсем сам
сам със своя „дълг“…
