Александър отстъпи от плота, лицето му се изкриви.
Той не беше свикнал Виолета, неговата тиха, покорна Виолета, да му говори така. Да го гледа по този начин – студено, преценяващо, сякаш го претегля на невидими везни и резултатът ѝ е категорично неприятен. В очите му проблесна обърканост, но тя веднага потъна в нова вълна на наранено самолюбие. Той губеше този бой и това беше непоносимо за него.
И тогава реши да извади своя най-голям коз. Този, който трябваше да сработи безотказно.
Без да каже и дума, той демонстративно извади телефона си от джоба. Движенията му бяха нарочно бавни, театрални. Не поглеждаше към Виолета, но усещаше погледа ѝ и това му вдъхваше увереност. Намери в списъка с контакти „Надежда“ и натисна обаждане, веднага включвайки високоговорителя. Това беше ход ва-банк – последен опит да апелира към съвестта ѝ, към онова, което той смяташе за нейната женска мекота.
– Да, синко? – чу се от телефона тънкият треперещ глас на Надежда. Беше слаб – сякаш пробиваше през пластове памук. Гласът на болен и самотен човек.
Александър хвърли към Виолета бърз триумфиращ поглед: ето чуй! Чуй и се засрами!
– Здравей, мамо. Как си? Просто исках да разбера как си – собственият му глас мигновено се промени. От него изчезна цялата стомана и твърдост; стана мек, кадифен, изпълнен със синовна грижа. Това беше отвратителна фалшива игра и Виолета я виждаше с плашеща яснота.
– Ох, Александър… Ами… Лежа си. Главата ми се върти днеска… Чаках Виолета – нали обеща да мине насам… Няма ли да дойде? Нещо ли се е случило?
Всяка дума на Надежда бе пропита със старческа обида и тревога. Не се оплакваше пряко, но интонацията ѝ рисуваше картина на изоставеност по-добре от всякакви думи.
– Не, мамо, няма да дойде. Тя… има работа – Александър направи многозначителна пауза и вложи в тази проста дума цял свят обвинения. – Много работа има… Важни неща.
Виолета стоеше облегната на студения хладилник и мълчеше. Не помръдваше; почти не дишаше. Слушаше този диалог и усещаше как последната капка топлина към човека пред нея замръзва вътре в нея завинаги. Той не просто спореше с нея – той цинично и хладнокръвно използва болната си майка като таран срещу волята ѝ; превръщаше страховете ѝ и самотата ѝ в оръжие срещу жената, която уж обича… Това беше отвъд всякакви граници; това беше подло.
– А ти хапна ли поне малко? – продължи спектакъла си Александър. – Трябва да ядеш все пак… Знаеш добре колко е важно за теб…
– Какво ще ям сама… Апетит никакъв нямам вече… Сигурно пак кръвното ми е паднало… Пих си хапчето; лежа тук гледам тавана… Добре че ми се обади поне ти синко… иначе съвсем ще ме налегне тъгата…
Той остави тази фраза да увисне във въздуха така че добре да пропие съвестта на Виолета; гледаше я открито надменно: „Е? Усети ли? Разбра ли колко си безсърдечна?“
Но сбърка сметките си: очакваше по лицето ѝ сълзи или разкаяние или срам; а видя само ледена маска… Очите ѝ — допреди малко живи топли — бяха станали две тъмни непроницаеми кристалчета… В тях нямаше нищо — нито гняв нито обида; само пустота… Пустота там където до час по-рано имаше любов…
Тя гледаше през него — право към уродливото ядро на постъпката му… И точно тогава окончателно разбра: проблемът не е в майка му… Проблемът е самият той — неговата гнила потребителска природа за която всеки човек е просто ресурс… И майка му — и тя самата — всички са само функции инструменти за личния му комфорт…
– Добре мамо почивай си вече – каза Александър приключвайки разговора – Ние тук ще оправим нещата… Ще поговоря с нея… Всичко ще бъде наред…
Изключи разговора доволен сложи телефона на масата сигурен че партията вече е спечелена; чакаше капитулацията ѝ — чакаше тя сега да дойде при него прегърне го каже че бил прав…
Чакаше напразно.
Тишината след разговора бе плътна тежка — тя не звънтеше не притискаше просто стоеше като нов невидим предмет в стаята.
