В съзнанието ѝ пробягаха откъслечни спомени от техните планове: бялата рокля, която избираха миналата седмица, забавните спорове къде да отидат на сватбено пътешествие, обещанията му да я носи на ръце. А сега, върху тези светли образи, се наслагваше друга картина — отвратително ясна и реална: тя, уморена след работа, не се прибира у дома, а отива в задушния апартамент на майка му, миришещ на лекарства и старост. Виждаше ръцете си как сменят памперс, усещаше тъпа болка в гърба от това, че трябва да повдига и обръща чуждо безсилно тяло. И до нея в тази картина Александър го нямаше. Той беше някъде там — в техния уютен апартамент, чакаше вечеря и беше убеден, че неговата жена „изпълнява дълга си“.
Виолета горчиво се усмихна — но в тази усмивка нямаше нищо весело. Това беше звукът на скъсана струна.
— Моят дълг ли? — повтори тя и сега в гласа ѝ звънтеше стомана. — Значи според теб аз се омъжвам, за да стана безплатна гледачка на майка ти? Да я къпя, да я храня с лъжичка и да ѝ сменям памперсите до края на дните ѝ? Това ли е щастливият семеен живот, който ми предлагаш?
Александър се намръщи; лицето му се изкриви от раздразнение. Не очакваше такъв отпор. В неговия свят жената трябваше покорно да приеме ролята си.
— Защо винаги преувеличаваш така? Това е моята майка! Тя ме е отгледала безсънни нощи…
— Недей да ми разказваш за нейните безсънни нощи — прекъсна го остро Виолета. — Говоря за моя живот. За нашия живот с теб. Или такъв няма да има? Ще има само твоя живот и твоята майка, а аз ще съм като обслужващ персонал, който трябва да бъде благодарен за предоставената възможност?
Той обиколи масата и се подпря на плота срещу нея — любимата му поза при спорове: поза на доминиране.
— Това се нарича семейство. Нарича се уважение към възрастните хора. В нормалните семейства така е прието! Жената се грижи за мъжа си и родителите му — това е основата! Баща ми гледаше своята майка до последния ѝ ден и Надежда му помагаше; никой не го смяташе за нещо срамно! А ти… ти явно си направена от друго тесто! На теб само удобствата и забавленията са ти в главата!
Думите му бяха като дребни отровни стрелички — опитваше се да я жегне, да я накара да се почувства егоистична и лоша. Но вече беше закъснял: процесът бе започнал и душата ѝ вече бе покрита със студена броня.
— Да, Александър, аз съм направена от друго тесто — спокойно потвърди тя и го погледна право в очите. — От онова тесто, където бракът означава партньорство между двама равноправни хора – а не договор за доживотно робство! Мислех си, че ще се омъжвам за мъж, с когото ще градим бъдещето си заедно… А то излиза – просто кандидатствам за санитарка! И то – без заплата!
— Престани с тези глупости! — той удари по масата с длан – не силно; по-скоро демонстративно показвайки гнева си. — Просто търсиш повод да избягаш! Не е толкова трудно – един-два часа!
— Един-два часа? Всеки ден? След работа? И през уикендите предполагам? А кога ще живеем ние двамата като семейство, Александър? Кога ще сме заедно изобщо? Или нашите вечери вече ще изглеждат така: ти пред телевизора на дивана – а аз по телефона ти докладвам дали съм сменила памперса на Надежда?
Това прозвуча толкова ледено-саркастично от устата ѝ, че той онемя за миг; гледаше я объркано – искрено не разбираше какво точно я притеснява толкова много. В неговия свят всичко беше логично: той е мъжът; тя – неговата жена; майката – част от него самия; значи жената трябва да се грижи за тази част… Толкова просто като две плюс две.
— Мислех… че ме обичаш… — най-накрая промълви той отчаяно прибягвайки до последния евтин аргумент.
Виолета бавно поклати глава:
— И аз така мислех… Но днес разбрах едно: ти не търсиш любов… Търсиш удобство – търсиш бонус към комфорта си… А любовта… твоята „любов“ означава просто винаги мълчаливо съгласие с всичко каквото поискаш… Ето това НЕ Е любов! Това е потребителско отношение!
Думите „потребителско отношение“ го удариха като шамар по лицето; Александър рязко се дръпна назад от плота с изкривено лице.
