— Защо днес не беше при Надежда?
Гласът на Александър, остър и лишен от всякаква топлота, прониза Виолета в гърба. Тъкмо събуваше тесните офисни обувки в коридора, наслаждавайки се на усещането да освободи изморените си крака. Цял ден бе мечтала за този момент: да се прибере у дома, да облече мека тениска и просто да изпъне краката си на дивана. Ароматът на затопляната в микровълновата лазаня вече изпълваше малкия апартамент, обещавайки скромна, но заслужена почивка. Въпросът на Александър разби тази крехка идилия за миг.
Тя не се обърна.
— Работих, Александър. Забравих да ти кажа — тримесечният отчет, стоях до късно — отвърна тя, стараейки се гласът ѝ да звучи равен, а не толкова уморено, колкото се чувстваше.
Той не помръдна от мястото си, продължавайки да стои на прага — едър и недоволен. Якето му беше разкопчано, но не свалено, сякаш бе дошъл само за минута — да изрази претенция и веднага да си тръгне. Това беше новият му навик — да започва разговор с обвинение, без дори да ѝ даде възможност да си поеме дъх.
— Работила си. Всички работят. А тя там сама те чака. Очакваше ти да отидеш при нея. Нали се бяхме разбрали — всеки ден след работа минаваш през тях.
В думите му нямаше въпрос — само обвинение и подчертаване на вината ѝ. Виолета най-сетне се изправи и го погледна. На лицето му бе изписан онзи праведен гняв, който напоследък виждаше все по-често у него. Сякаш той беше прокурорът, а тя — вечната виновница пред съда.
— Обадих ѝ се през деня и казах, че няма да успея днес. Тя ми отвърна, че всичко е наред — Виолета направи крачка към кухнята инстинктивно опитвайки се да избяга от линията на огъня. — Сутринта я е посетила социалната работничка и е донесла продукти. Не съм я оставила без грижа.
— Какво друго ще ти каже? — Александър тръгна след нея; гласът му стана още по-настойчив. — Че ѝ е зле и не може сама до тоалетната? Тя няма да се оплаче — горда е! Това трябва ти сама без думи да го разбираш! Като бъдеща стопанка на нашия дом, като моя жена трябва такива неща предварително да усещаш!
Той застана насред кухнята и изпълни цялото свободно пространство с присъствието си. Лазанята в микровълновата писукаше готова за ядене, но никой не обърна внимание на това известие. Виолета го гледаше втренчено; умората ѝ бавно започваше да прераства в друго чувство – в студено и трезво раздразнение.
— Александър… аз не съм телепат! Аз съм човек, който днес работи десет часа почти без почивка! Просто физически нямах как…
— Това не е оправдание! Това са само извинения! — прекъсна я той рязко; в очите му проблесна твърдият стоманен блясък на непреклонността.— Грижата за Надежда е твое задължение! Пряко твое задължение като бъдеща съпруга! Трябва това ясно и категорично да го приемеш!
Произнесе тези думи с такава увереност и непоколебима правота сякаш цитира член от някакъв написан лично от него семеен кодекс. Думата „задължение“ увисна във въздуха над кухнята – измести аромата на храната и уюта; звучеше чуждо и студено като печат върху документ подписван без дори поглед.
Виолета застина неподвижно; престана дори шума от хладилника или трафика навън да чува… Гледаше лицето на годеника си – човека за когото щеше след два месеца официално омъжена жена вече да бъде – но виждаше там нито любов нито грижа нито партньорство… Виждаше надзирател дошъл единствено проверява дали добре изпълняваш работата си… И точно тогава цялата натрупана през деня умора внезапно изчезна – мястото ѝ зае ледена кристална яснота.
— Задължение ли? — повтори тя тихо почти без интонация… Но тази тиха дума прозвуча оглушително силно в кухнята им… Гледаше го право в очите с погледа на човек който току-що е забелязал грозна подробност върху позната картина която променя целия ѝ смисъл.
— Да! А как иначе?
Той кимна самодоволно сякаш бе задала най-глупавия въпрос а той – изморен вече от нейното непонятие – най-после всичко подредил по рафтовете… Този кивок този спокоен уверен тон станаха спусък за Виолета… Не към истерия а към нещо много по-студено окончателно… Изведнъж видя цялата картина такава каквато е – без розови филтри любов или надежди за общо бъдеще…
