— В кошницата е, мило, — отговорих, без да вдигам поглед от страницата.
— Какво значи в кошницата? Вчера я хвърлих! Защо не е изпрана?
— Ами нали съм мързеланка, мързи ме да натискам копчета, не е като да мъкна чували, но пак е уморително.
Димитър връхлетя в кухнята.
— Подиграваш ли се с мен? Имам съвещание!
— Облечи бялата.
— Бялата не е изгладена!
— Ютията е в шкафа, дъската — зад вратата. Действай.
— Ти… сериозно ли говориш? А закуската?
— На себе си и на Николай сготвих, а ти ще ядеш в стола. Все пак ти изкарваш парите, можеш да си го позволиш.
— Така ли? — присви очи той. — Добре, щом си толкова принципна…
Грабна телефона и отвори банковото приложение.
— Блокирам ти допълнителната карта и повече пари за храна няма да дам. Щом не изпълняваш задълженията си — няма да те издържам. Живей със своите тридесет хиляди, ще видим тогава какво ще пееш.
— Добре — свих рамене аз. — Ще живея със своето.
Облече намачканата риза, върза криво вратовръзката и излезе с трясък на вратата.
Вечерта се прибра гладен.
— Какво има за вечеря?
— За мен и Николай има елда с пиле. А за теб — каквото си купил сам.
— Нищо не съм купил! Трябва ти да купуваш храната!
— С какви пари? Картата ми я блокира, а моите пари са си мои. Купих само за себе си и детето храна.
— Оставяш мъжа си гладен?!
— Не, просто не издържам мързеливци. Сам каза: който не работи — не яде. Аз вкъщи не работя — значи ти не ме храниш. Ти не ми купуваш продукти — значи аз теб не те храня. Логично ли е?
Димитър отвори хладилника. Там стояха моите кутии с надписи с маркер: „МАРИЯ“, „НИКОЛАЙ“.
Опита се да вземе една от тях.
— Не пипай — казах спокойно. — Това е за утре. Ако го изядеш — няма да готвя ново.
Изруга, извади от фризера стари пелмени, които стояха там половин година. Свари ги; тенджерата разбира се остави немита.
Войната премина във фаза на позиционна обсада.
В петък беше онзи фирмен банкет; Димитър се приготвяше два часа: глади костюма си, поливаше се с одеколон.
— Готова ли си? — извика ми той.
Излязох по стари дънки и пуловер; без грим по лицето и вързана коса на опашка.
— Ти… ти така ли ще ходиш?! — окото на Димитър започна нервно да трепери.
— Да де! Нали каза: няма пари за рокля или салон; синята рокля молецът я изяде – ще ходя както съм си!
— Ще ме изложиш! Там жените на шефовете са обсипани с диаманти!
— Еми техните мъже сигурно са щедри… Аз съм жена на мениджър дето брои всяка стотинка – нека хората видят истината!
— Няма никъде да ходиш! — изкрещя той. — Седи вкъщи!
С удоволствие! – събуx маратонките си аз – Приятно прекарване, мило!
Той тръгна сам – бесен като дяволa.
Върна се призори – пиян до козирката:
– Всички питаха къде си – вайкаше се докато сваляше обувките – Казах им че уж боледуваш… трябваше да лъжа! Заради теб!
– Горкият… – казах аз – Отивай спи на дивана; спалнята мирише на алкохолни изпарения… Не мога да търпя това…
Събота сутрин звънна телефонът: Галина беше отсреща:
– Мария! – гласът на свекървата звънтеше остро – Димитър ми звънЯ! Оплаква се! Казва че го държиш гладен; ризите му неизпрани; даже на банкета не отиде! Изобщо нямаш ли капка съвест?
– Галина, заповядайте у нас – казах спокойно – Елате вижте сами…
– И ще дойда! Веднага даже! Ред ще въведа тук!
Дойде след час със сумки котлети за синчето под ръка… Влезе у дома и… застина…
Още от входа удари миризма: кофата за боклук четири дни неизхвърлена; капакът зее отворен; смрад до небесата… Мивката препълнена със съдове: чинии със засъхнал кетчуп; тенджера залепнали пелмени; чашки плесенясали… По коридора кални топки от обувките на Димитър…
А аз седях във фотьойла с маска за лице и четях списание…
– Господи… – прошепна свекървата… Това какво е?! Бардак?!
