— Ти си безделница, никаква полза от теб! — мъжът ми блокира банковата ми карта и поиска идеален дом безплатно. Усмихнах се и обявих стачка. След четири дни той отиде на работа с мръсен костюм, а вкъщи го чакаше свекърва му с колан…
Стоях до прозореца и гледах как Димитър паркира своя „Форд“. Правеше го по господарски, заемайки място и половина на тревата. Така се държеше и у дома — заемаше цялото пространство, без да се съобразява с никого.
В апартамента ухаеше на зелник с кисело зеле и чистота. Бях прекарала три часа в чистене, изгладих купища пране, ходих на пазара за домашна извара — обичаше сиренки за закуска, бях идеалната съпруга.
Димитър влезе, хвърли ключовете на шкафа и събу обувките си по средата на коридора, оставяйки кална локва.
— Здрасти — измърмори той, без да ме погледне. — Има ли нещо за ядене?
— Здрасти, Димитър. Измий си ръцете, вечерята е на масата.
Отиде в кухнята, чух трясък от капака на тенджерата.
— Пак зеле? — дочу се недоволно. — Исках месо, стек. С какво си се занимавала цял ден?
— Димитър, стекове имаше вчера, днес има зелник, салата и супа.
— Салатата е трева. Аз съм мъж, нужни са ми калории! Работя като луд и нося пари вкъщи! А ти седиш у дома и нищо не правиш — толкова ли беше трудно да изпържиш малко месо?
„Седиш у дома.“
Работех дистанционно като счетоводител за две фирми и получавах три хиляди лева. Да, не е много, но покриваше сметките за ток и вода, храната и курсовете на детето. Но за Димитър това бяха „джобни“, според него щом съм вкъщи — значи съм обслужващ персонал.
— Между другото — преглътна една хапка. — В петък има фирмено парти по случай юбилея. Шефът каза да сме с жените си; дрескодът е коктейлно облекло.
— Добре — кимнах аз. — Трябва да си купя рокля и да запиша час за прическа.
— Каква рокля? — намръщи се Димитър. — Имаш синята в гардероба.
— Синята е отпреди пет години, Димитър. Бях с нея на сватбата на сестра ти.
— И какво? Нормална си е! Не измисляй глупости! Пари няма – имаме ипотека и кредит за колата! Ще идеш със синята рокля и сама ще се срешиш – нали можеш!
— Значи трябва да изглеждам „подходящо“, но ти не желаеш да вложиш нищо?
— Мария*, не ми пилеш нервите! Казах ти – пари няма! И без това живееш на мой гръб! Край на разговора!
Изведнъж застина – погледът му падна върху мивката.
Там стоеше една-единствена чаша от кафе. Пих го преди пет минути преди той да дойде – не успях да я измия: звънна клиент по телефона.
— Това какво е? — Димитър посочи към мивката с вилицата си.
— Чаша.
— Виждам че е чаша – защо е мръсна?
— Не успях да я измия още.
— Не успяла?! — избухна той; лицето му почервеня на петна.— Цял ден седиш вкъщи! Имаш само една задача – редът! А аз се прибирам в кочина! В мивката има съдове; нормална храна няма! Безделница такава! Никаква полза от теб – само разходи! Да натискаш копчета по пералнята не е като да носиш чували!
Стоях срещу него; гледах трохите от зелника които хвърчаха от устата му; гледах петното от сос върху покривката което току-що направи самият той…
Огорчение? Не… Огорчението беше преди година; сега имаше умора… И яд…
Усмихнах се:
— Прав си, Димитре…
Той замълча:
— Какво?
— Прав си – действително нищо не правя… Да натискам копчета било лесно… Щом така мислиш – защо изобщо трябва да се старая? Отсега официално няма повече нищо да правя – както каза ти!
— Айде стига драми вече!… Ще видим колко ще издържиш така… Хайде иди измий чашата!
Взех чашата; сложих я в съдомиялната машина… Натиснах бутона „Изкл.“…
Стачката започна…
На следващото утро Димитър тичаше из апартамента по гащи:
– Мария!* Къде ми е ризата?! Светлосинята!
Седях в кухнята четейки книга; пред мен беше моята купа овесена каша а до мен купичката със закуска за Николай*… За Димитър нямаше нищо готово.
