На следващата сутрин Ива се събуди преди алармата. Не защото се беше наспала – напротив. Тялото ѝ я болеше, сякаш вчера върху нея бе минал багер. Но вътрешно всичко беше по-ясно от всякога.
Стана, погледна се в огледалото – очите ѝ бяха подпухнали, но погледът – спокоен. Като на човек, който окончателно е разбрал: стига толкова. Няма да има „още един опит“. Няма да има „ако той се промени“. Дори и да стане чудо, да започне да печели милиони, да готви ризото и да носи нейното палто – тя вече не го иска.
В кухнята миришеше на застояла бира. Чашата беше останала от снощи. Иван не си беше направил труда да я изхвърли. Хъркаше в стаята, разположил се на нейната половина от леглото. Само по потник и чорапи с дупка на петата. Много символично.
Ива включи чайника, извади чувал за боклук и започна да събира вещи.
Но не своите.
На Иван.
Събираше ги внимателно. Подреждаше ги в чувала с изражение като на хирург, който премахва тумор. Внимателно, за да не разлее гнойта.
Панталони с колене, издължени до Шамбала. Суитшърт с мазно петно – спомен от дюнер от нощния павилион. Зарядното, което постоянно губеше. Книгите, които „още щял да прочете“. Игралната конзола. Блутут колонката. Безжичните слушалки, слушалки с кабел, резервни слушалки – всичко онова, с което се ограждаше от света, в който не искаше да излезе.
Към единайсет Иван се събуди. Потърка очи и прозина.
– Какво правиш сутринта с тия чували? Някого ли изхвърляш?
– Тебе.
Той седна на леглото и присви очи.
– Какво?
– Събрах ти вещите. Мислех си да не правя сцена, но после осъзнах – аз не съм актриса. Не ми трябват репетиции. Просто си тръгвай.
– Как така „тръгвай“? Какво ти става? Та нали поговорихме! Ти самата каза „благодаря“, помислих си че всичко си разбрала!
– Разбрах те прекрасно, Иван. Три години живя на мой гръб. Лъжеше ме че търсиш работа. Уважаваше ме точно докато те хранех и търпях до себе си. После си купих палто – и край! Наруших договора: да не изпъквам, да не харча пари за себе си… просто да не живея истински.
– Ти луда ли си – промърмори той вече доста по-несигурен.– Никой няма да те изтърпи такава! Ще видиш! Имаш характер като шкурка!
– Може би… Но шкурката не е матрак – върху мен няма как само да лежиш цял живот… А ти това искаше: просто аз винаги до теб…
Той стана рязко; започна нервно да мънка под носа си и обикаля стаята като жертва; преструваше се на онеправдан… Ива мълчеше само отвори вратата и сложи чувалите в коридора.
– Къде ще ходя? – избухна той.– Нямам никого!
– Имаш две висши образования, IQ 130 точки музикален слух и 10 хиляди последователи в TikTok… С този багаж няма как да пропаднеш!
Той не вярваше; нищо не разбираше; мислеше че тя пак ще се пошегува както винаги досега: ще помълчи малко ще му прости ще му свари борш… Но Ива този път нямаше намерение нито за шеги нито за прошки.
Затвори след него вратата.
Без трясък.
Без драма.
Просто — завинаги.
Десислава пристигна вечерта с пица и бутилка вино.
— Е как е? — попита тя без дори да сваля якето.— Какво усещаш?
— Все едно са ми правили операция — боли ме но ми е по-леко…
Седяха на пода ядяха директно от кутията пиеха от чашки…
— Мислех поне малко ще опита… Не знам… Да поиска прошка? Да се върне?
— Ще опита! След няколко дни ще пише или звънне или донесе някакъв боклук от кварталния магазин — лимонада роза в целофан… Но недей дори му отвръщай!
— Няма — кимна Ива.— Оставих му писмо само едно изречение: „Ако любовта е сметка — аз повече няма да бъда сервитьорка.“
— Направо като тост! — усмихна се Десислава.— За това никога повече сервитьорка а гостенка — при това във възможно най-хубавия ресторант наречен живот!
— И със собствено палто…
Изпиха по чаша…
И за първи път от много години насам Ива почувства че е жива.
Без страх без вина…
Само лекота…
Все едно е захвърлила стара кожа…
И под тази кожа най-накрая е имало истинската…
Палтото висеше до входната врата.
Беше малко голямо…
Но вече й пасваше идеално…
Край
