Когато Ива излезе от банята, Иван вече беше облечен и готов да тръгва. Стоеше пред огледалото и повдигаше вежди, оглеждайки се под различни ъгли.
— Ти накъде? — попита тя.
— Как накъде. На фирменото парти, разбира се. Днес ми стават две седмици, откакто работя.
— Честито. Истински юбилей.
— И ти можеше да се зарадваш малко, — Иван си сложи якето. — Аз се старая. Мислиш ли, че е лесно да се върнеш в системата след три години самоопознаване?
— Не. Сигурно е трудно. Особено когато буквално те натикат обратно там с ритник.
Той се замисли за миг, после се усмихна криво:
— Много си станала язвителна. Десислава ли те зарази?
— Не, това е страничен ефект от прозрението.
Вече беше отворил вратата, но се обърна.
— И аз ще си купя нещо между другото. Щом ти можеш палто — и аз мога да си доставя радост.
— Купи си мозък. Казват, че сега са на намаление.
Иван затръшна вратата толкова силно, че ключовете на рафта подскочиха.
Вечерта Ива отиде при Десислава. Стар двустаен апартамент в панелка, но толкова уютен. При Десислава винаги ухаеше на душ-гел и сарказъм. И още на вино. Това беше личната ѝ рецепта за оцеляване.
— Е какво — протегна Десислава, наливайки чашите с вино. — За свободата?
— Още не съм си тръгнала — подсмихна се Ива.
— Въпрос на време е това. Вече с главата си навън си; остава само тялото да изкараш.
Ива отпи глътка. Глътката беше силна. Виното като приятелките трябва да е честно.
— Три години го носих на гърба си. Все си мислех — още малко само… Тежко му е, търси себе си, уморен е, депресиран е… А сега работи три седмици и вече изпада в истерия, че съм похарчила пари без негово одобрение.
— Ива… — Десислава сложи ръка върху нейната ръка.— Той никога не те е смятал за партньорка. За него ти беше проект – инвестиция като във фонд за рисков капитал.
— Само че дивидентите ги получи веднага… А връщане няма…
Смееха се двете им души – а отвътре цялата Ива трепереше като при треска.
— Аз го уредих на работа! Помниш ли? — продължи тя.— Аз! През теб! През твоя бивш! А вчера каза, че ти била гаднярка…
— „Гаднярка“ даже звучи учтиво… Аз бих казала по-лошо за себе си на негово място… Езикът ми е остър, но зрението ми е отлично – виждам как те изцежда…
— Мислех си… ще се промени поне малко… поне една капчица…
— Хората не се променят – просто спират да се преструват толкова много… Това е всичко…
В единайсет вечерта Ива се прибра у дома. В апартамента беше тъмно; само лампичката в кухнята мъждукаше приглушено над масата; Иван седеше там пред бира и изстинала пица.
— Не отиде ли на фирменото парти? — попита тя тихо.
— Не ми се ходеше… Там е скучно… А ти сигурно цяла вечер с Десислава сте ме обсъждали…
— Не сме обсъждали теб; обсъждахме мен – как стигнах дотам мъжът ми (който аз уредих на работа!) да ми казва как харча неговите пари…
— Това са моите пари, Ива! Аз работя! Ако искаш всичко между нас да бъде нормално – спри със сцените!
— Сцени? За какво говориш?
— За твоите обиди! Претенции! Сарказъм! Харесва ли ти ролята на жертва?
Ива пристъпи по-близо до него; гледаше го спокойно: нито сълза в очите ѝ – нито злоба; само разбиране:
– Иван… Кажи честно: през цялото това време търсеше ли работа? Или просто така ти беше удобно?
Той замълча; после сви рамене:
– Не съм търсил… Защо? Всичко ни беше наред: ти силната – теглиш напред; аз почивам… Ти сама избра такъв като мен и сама позволи така да стане… Сега защо се ядосваш?
Ива бавно въздъхна; нямаше какво повече да каже:
– Благодаря ти – каза само тя тихо.— Това обяснява много неща…
– Недей трагедии тук! – измърмори той.— Всички така живеят: мъжете стоят вкъщи ако жената дърпа семейния влак напред – нормално било!
– Не Иван… Това не е нормално… Това просто е мързел…
Тя отиде в спалнята; затвори внимателно вратата след себе си и легна по палто върху леглото…
Палтото беше топло.
И нужно.
