Ако Ива знаеше, че точно това палто ще се окаже последната капка, пак щеше да го купи. И то с удоволствие. Защото, първо, беше намалено. Второ, с подплата от вълна, а не от обида, както можеше да си помисли Иван. И трето — защото отдавна не си беше купувала нищо. Разбира се, Иван не знаеше това. Или по-скоро се правеше, че не знае.
Палтото висеше на закачалката — строго, сиво-бежово, като хубаво вино, но само в света на текстила. Дори ухаеше на свобода — нов плат, недокоснат от чужди ръце. И ето че Ива влезе в антрето с торба от магазина, остави ключовете на рафтчето и почти прошепна на себе си:
— Е, честито ми! Излязох от анабиоза.
От кухнята се чуваше характерното мляскащо шумолене — Иван ядеше мандарина и гледаше в лаптопа си. Новият му служебен лаптоп — подарък от фирмата, където започна работа точно преди три седмици. Да-да, след три години търсене и опити да намери себе си най-накрая благоволи да започне работа.
— Защо си толкова весела? — дори не обърна глава Иван, само махна с ръка към антрето. — Торбичката с какво е? Храна?
— Не съвсем — Ива събу обувките и хвърли поглед към огледалото. Лицето уморено, но очите живи. Рядкост е това. — Купих си палто.
— Палто? — Иван бавно се обърна към нея. — Защо ти е палто?
— Иванe, навън е зима. Може би затова?
— Имаш яке. Добро е. Синьо беше… Помня го.
Ива въздъхна тежко. Синьото яке беше „за вилата“, но засега го носеха из града. Палтото й трябваше не за топлина. За самата себе си й трябваше – за онова „аз“, което тихо умираше през последните три години.
— Това палто ми трябва просто защото съм жена и имам право да изглеждам нормално — каза спокойно тя и мина покрай него към кухнята да сложи чайника.
— Колко струва? — Иван остави мандарината и я погледна вече по друг начин: със сбърчени вежди и лек присмехулен поглед – наричаше го „режим данъчна проверка“.
— Няма значение — отвърна тя без да го поглежда.— Купих го с мои пари.
— С твои? — Иван стана.— Какви такива твои? Нали сама каза този месец ти бавят хонорарите?
Ива застина на място; чайникът съскаше като котка пред бой.
— Да… Бавят ги… Но пак имам право да си купя нещо за себе си! Още повече – не харча твоите пари!
— А моите пари по-лоши ли са? Между другото вече работя! Имам право да знам за какво харчим средствата!
— „Харчим“ ли? — Ива се обърна към него без да крие нито гняв нито умора.— Три години живя на мой гръб! Яде моето ядене! Обличаше моите дрехи! Лежа на моя диван! А изведнъж – „харчим“?!
Той замълча… Но не за дълго.
— Недей драматизира така! Трудни времена бяха… Търсих себе си… Книга пишех – забрави ли?
— Която никой не прочете! И която заряза още на третата глава щом „вдъхновението“ свърши! – направи крачка към него Ива.— Никога не те упрекнах! Три години мълчах – дори когато приятелката ме питаше как живеем… Винаги казвах: „Той се старае“.
— Ето пак започваш… — Иван седна обратно на табуретката със скръстени ръце.— Все героиня ще излезеш ти!
— Не героиня… Просто жена… която й писна да бъде банкомат…
Настъпи пауза; откъм стаята прозвуча сигналът за ново съобщение по телефона… После още едно… Още едно…
— Ето я пак твоята Десислава пише… Кажи й най-сетне да спре да ни се меси! Отдавна чака този момент – само гледа как ще се разделим!
Ива рязко се извъртя:
— Кучка?! За кого говориш?! За човека който ти намери работа чрез бившия си?! За човека който те избута насила до офиса?!
— Не преувеличавай… — процеди през зъби Иван,— тя просто обича носа си навсякъде…
