— Хубаво е тук — каза той, оглеждайки апартамента. — Просторно. Светло.
— Харесва ми — отвърна Ива.
Настъпи пауза.
Георги седна на ръба на табуретката, като ученик пред директор.
— Ива… — започна той. — Аз… аз сгреших. Голям гаф. Разбрах го. Ти си права. Милена… Тя ми оказваше натиск. Каза, че ако съм мъж, трябва да помогна на семейството. А аз исках да бъда мъж. Разбираш ли?
— Искам да говориш честно — спокойно каза тя. — Не красиво. Честно.
Той наведе глава.
— Исках… ами… да се докажа. Да ме похвалят най-накрая. Милена цял живот ми повтаряше, че съм безполезен. Че нищо няма да постигна. А сега — шанс! Бизнес, магазин, уж някаква перспектива. И ако ѝ бях занесъл твоите пари… щеше да каже, че съм се справил добре за първи път в живота си.
Ива го гледаше — истинския него: малко момче, което е измолило любовта на възрастна жена срещу чужди пари.
Изведнъж осъзна: гневът ѝ почти бе изчезнал. Остана само жалостта. Но не и любовта.
— Георги — каза тя много тихо, — трябваше не моите пари да носиш, а да изправиш гърба си.
Той потрепери и я погледна.
— Знам го! Глупак съм! Но те обичам! Искам да се върна! Нека започнем отначало! Без Милена, без магазини, без натиск! Само ние двамата!
— Искаш ли да ти повярвам? — попита тя.
Той поклати глава:
— Не… Самото желание не стига. Искам просто шанс от теб! Ще оправим всичко! Вече живея под наем самостоятелно; не живея с Милена повече! Разбрах, че с нея… това беше… Ами… лошо е…
Ива седна срещу него:
— Георги, чуй ме: не искам нито да те принизявам, нито да те издигам над себе си. Не си лош човек; просто не си готов за истинския живот на възрастен човек. Прекалено зависим си от нейното мнение и от чуждите очаквания.
— Ще се променя!
— Може би ще успееш… но не до мен.
Той застина:
— Какво?
— Ти искаше мен обратно… но не разбра най-важното: аз вече не искам онази себе си до теб…
Тя взе ключовете от стария апартамент и ги сложи в ръката му:
— Вземи си вещите; останалото ще уредим чрез адвокати… Но вече не сме двойка… Не сме семейство… Няма „ние“.
Георги поседя известно време неподвижно; после се наведе напред и закри лицето си с ръце:
— Аз… всичко провалих, нали?
— Да — каза Ива тихо.— Но не окончателно: можеш още много да поправиш… в себе си… Сам…
Той стана бавно и тежко:
— Мога ли поне да те прегърна?
— Не трябва, Георги… Недей…
Той кимна; тръгна към вратата; спря се за миг:
— Ако някога ти стане самотно…
— Вече не съм сама — прекъсна го тя меко.— Най-сетне живея сама със себе си – а не в нечии очаквания…
Той излезе; вратата се затвори тихо – твърде тихо за такъв финал.
Ива постоя няколко секунди до прага; после отиде в кухнята и си наля чай; седна до прозореца – навън валеше мокър сняг; колите на паркинга бяха покрити със скреж; хората вървяха забързано със свити рамене срещу вятъра…
Ива усещаше странно чувство – нито радост, нито победа – а спокойствие… правилност…
Беше минала през разрухата – но бе останала вярна на себе си.
Телефонът ѝ пак завибрира – съобщение от непознат номер:
„Ива, утре можете ли да дойдете за подписване на финалните документи по апартамента?“
Усмихна се леко:
– Разбира се че мога – прошепна сякаш повече на себе си отколкото като отговор по телефона…
Затвори пердетата; метна крака върху дивана – за първи път от месеци насам вече нямаше нужда нищо да доказва или обяснява или оправдава…
Имаше само себе си –
и новия апартамент,
и живота,
който най-сетне преставаше да изглежда чужд…
И за първи път след толкова време
Ива усети вместо празнината
тишината –
онази здрава тишина,
с която започват новите глави…
Край
