— Ти изобщо в ума ли си? — Стефка връхлетя в апартамента на Ива така, сякаш някой я преследваше, и дори не си събу ботушите. — Осъзнаваш ли какво правиш? Георги седи при Милена бял като стена. Казва, че се разделяте. Напълно си изперкала.
Ива стоеше до прозореца на новия двустаен апартамент, където все още миришеше на прясна шпакловка и картонени кашони. Навън беше февруари — онзи особен февруари, който в Пловдив е особено зъл: мокър сняг, вятър, киша. Ива държеше в ръцете си ключовете — нови, лъскави, още топли, сякаш току-що ги беше извадила от дланта на брокера.
— Стефка, не съм длъжна да ти давам обяснения — каза уморено Ива. — И със сигурност не съм длъжна да търпя изнудване.
Стефка изсумтя:
— Какво изнудване! Просто каза, че иска всичко да се реши по семейному. А ти — веднага развод! Чиста комедия!
Ива се обърна към нея бавно, като човек, когото са дърпали прекалено дълго.
— Брат ти ми постави ултиматум. Или му давам парите, или подава за развод. Аз избрах вместо него.
— Ей ти… — Стефка стисна устни. — Истинска каменна жена си. Георги каза, че си истеричка, но мислех че преувеличава.
Ива се усмихна криво.
— Така значи. Дошла си тук без покана. Намесила си се в моите работи. И сега ме наричаш истеричка в собствения ми апартамент? На базата на думите на човек, който искаше да ми вземе половината спестявания за цял живот? Кажи ми, Стефка — колко минути още мислиш да слушам този цирк безплатно?
Стефка застина за миг сякаш попарена.
— Ти… Наистина ли реши всичко да разрушиш? Заради пари?
— Не — въздъхна Ива. — Реших да не позволя да ме разрушат мен самата. Това е различно.
Стефка отстъпи крачка назад. За секунда погледът ѝ проблесна с нещо като разбиране. Но само за секунда.
— Ясно тогава — каза тя със студена показност в гласа си. — Прави каквото искаш! Но ще съжаляваш! С такива принципи никой няма да живее с теб!
— Никой така никой — спокойно отвърна Ива. — Не съм на пазар за булки.
Стефка тресна вратата така силно, че от кашона върху шкафа падна наполовина сглобен рафт.
Ива отиде до него, повдигна го и го сложи обратно на мястото му. Движенията ѝ бяха бавни и премерени – сякаш само това я спасяваше от остатъчния тремор в ръцете ѝ.
Телефонът пак завибрира. На екрана – Георги. Нов номер.
Ива натисна „приеми“. Дори не заради него – а заради себе си.
— Иве… – гласът му беше пресипнал, все едно цяла нощ е викал или пил; по-скоро второто.— Моля те… Нека се видим… Ще дойда веднага… Ще обясня всичко…
— Георги – каза тя равнодушно.— Помолих те да не ми звъниш повече…
— Знам… Но трябва да кажа… Много трябва… Глупаво постъпих… Ти беше права… Но… дай пет минути… Пет…
Ива замълча.
Вътре нещо трепна – не чувство; спомен как са се запознали; как са разхождали по брега през есента; как той носеше чантата ѝ и се смееше колко е „най-правилната жена в града“.
Тя въздъхна тежко:
— Добре… Ела… Само без Милена… И без изненади…
— Без Милена… Без… Сам ще дойда…
Тя затвори телефона и веднага включи чайника – почти машинално го направи.
Докато водата завираше прибра излишните кашони в ъгъла и оправи одеялото на дивана.
Смешно – все едно това променяше нещо…
След двайсет минути звънът на входната врата прозвуча.
Тя отвори.
Георги стоеше на прага като пребит: хлътнали бузи; зачервени очи; якето мокро – дали от сняг или пот…
Влезе бавно – сякаш се страхуваше всяко движение да не бъде грешното…
