—А какво толкова?! — той отново започна да кипи. — Това е за доброто на всички! За бъдещето! За детето, което някой ден ще…
—Георги, спри, — Ива стисна пръсти. — Не използвай думата „дете“, за да ме манипулираш да ти дам пари.
Той примигна. Сякаш не очакваше тя да разпознае манипулацията.
—Вече не ме обичаш, нали? В това ли е проблемът? — попита тихо той.
—Георги… — Ива въздъхна. — Не става дума за това. Просто… когато хората се обичат, не постъпват така.
—Как? — той пристъпи по-близо. — Как така?
—Не притискат другия до стената. Не изнудват. Не искат да продадеш собственото си бъдеще заради чужди фантазии.
Георги замълча. За секунда. За две. После каза:
—Ти просто си алчна. Милена беше права.
Ива кимна, сякаш получи диагноза за болест, която отдавна подозираше.
—Благодаря ти. Вече чух всичко.
Тя се обърна и тръгна към хладилника, просто за да прекъсне зрителния контакт.
Но Георги не спираше — думите се лееха като вода от счупен кран.
—Мислиш си, че само ти тук си умната? Мислиш ли, че си по-добра от всички? Просто седиш върху парите и трепериш над тях. Дори на мен не вярваш. Това не е нормално, Ива. Това е болест.
Ива затвори хладилника.
—Георги, — каза тя, — болест е един тридесетгодишен мъж да не може да вземе решение без благословията на Милена.
Лицето му стана по-бледо и от февруарски сняг.
—Ти… нямаш право да говориш така, — каза той тихо и опасно.
—Имам право да говоря това, което виждам.
Погледът му падна върху телефона — екранът пак светеше: съобщение от Милена.
Георги въздъхна тежко, сякаш взе окончателно решение.
—Добре тогава. Така ще е. Милена каза, че без твоите пари нищо няма да стане. А тя разбира тези работи цял живот е в търговията. Трябва ѝ вярваме.
Ива затвори очи за миг.
—Виждаш ли? — каза тя уморено.— Дори сега казваш „трябва“. Не аз трябва или ти трябва.— Вие трябва!
Георги вдигна глава:
—Значи така: или превеждаш парите или…
—Или какво?
Той се поколеба и после каза:
—Или тогава сама решавай как ще живееш нататък!
—Това ултиматум ли е?
—Наричай го както искаш!
Ива въздъхна дълбоко.
Секунда преди всяко разрушение настъпва абсолютната тишина. Ето я и сега – плътна и тежка тишина между тях двамата.
—Добре,— каза тя.— Ще реша сама… Но по-късно… Днес съм много уморена…
Георги се прибра в стаята си; там хлопна врата; после още една – гардеробът; после глухи стъпки…
Ива седна до прозореца; вятърът блъскаше крилата му и старият пластмасов профил вибрираше леко…
Тя гледаше навън – стар сняг по двора; изморени улични лампи; редки минувачи… Пусто… Студено… И някак странно напомнящо всичко случило се през последните два месеца брак…
Стоя дълго така – може би час… може би повече… Докато чу стъпки: Георги излезе в коридора с раница в ръка…
– Отивам при Милена – каза той.– За да оцелеем всички… Утре ще поговорим нормално…
– Добре…
– Чуваш ли ме? – приближи се той.– Утре! Ще поговорим! Нормално!
– Да… утре… – тихо повтори Ива…
Вратата се затвори…
Ива остана сама… съвсем сама…
Изключи лампата в кухнята; приближи до огледалото в антрето; видя отражението си – бледа жена с изморени очи и сякаш остаряла само за ден…
Изведнъж прошепна на глас:
– Не мога повече да живея с тези хора…
Звучеше като диагноза… като присъда… но и като освобождение…
Легна късно – почти призори… Но вътрешният ѝ възел вече беше разплетен… Оставаше само едно: какво ще прави нататък…
