—Реши ли, че можеш да ме унижиш пред цялото ми семейство? — гласът на Георги трепереше, сякаш той не сдържаше гняв, а нещо старо, прогнило, трупано с месеци. — Точно пред Милена? Пред Стефка?
Ива стоеше до кухненската маса, държейки в ръце чаша със изстинал чай. Януарският вятър блъскаше по прозореца така, сякаш искаше да избяга от студа и да се промъкне в топлината на тази тясна кухня в панелката на края на Пловдив.
—Георги, прекрасно знаеш, че не съм унижавала никого — каза тя тихо, но отчетливо. — Просто казах „не“. Това е всичко.
—Не?! — той удари с юмрук по перваза. — Каза, че моето семейство иска да те обере! Чу ли как Милена после плака? Зле ѝ стана!
Ива остави чашата. Ръцете ѝ леко трепереха — от напрежението в гърдите ѝ и от студа, който така и не можеше да изгони от апартамента.
—Казах само това, което чувствам. И не съм длъжна да давам спестяванията си за чужди авантюри.
—Това не са авантюри! Това е нормален работещ бизнес! Хората печелят пари така, разбираш ли?
—Георги… — Ива си пое дълбоко въздух. — Знаеш много добре какво са тези шест милиона. Знаеш всяка стотинка и защо ги пазя.
—Кого го интересува това?! — избухна той. — Живееш в миналото! Родителите ти починаха — да, жал ми е! Но какво сега? Да държиш парите им под дюшека?
Ива погледна мъжа си дълго и право в очите. Тази сутрин всичко беше станало кристално ясно.
Онзи, който не се страхува да бърка в чужди рани, лесно ще бръкне и в чуждите пари.
—Георги… — каза тя тихо. — В момента прекрачи границата за която те молих дори да не мислиш.
Той изсумтя и се обърна към прозореца сякаш там имаше спасение.
—Добре… — каза вече по-спокойно той. — Хайде просто още веднъж да обсъдим. Обясни ми нормално. Милена не разбира, аз не разбирам… Ти си разумна жена – значи можеш да обясниш.
—Не искам да обяснявам… — Ива пристъпи към мивката и пусна водата само заради шума ѝ. — Вече казах всичко. Това са моите пари. Не желая да участвам във вашия бизнес-план.
Тази фраза замрази въздуха в кухнята.
Георги се обърна бавно.
—В нашия план… В наш-ия… Можеше поне „нашия“ да кажеш, Ива…
—Не, Георги. Това е вашият план. Не мой.
Отново впери поглед в телефона си – онзи телефон му изпиваше последните нерви. Ива чуваше как идват съобщения: пише Милена, пише сестра му Стефка… Семейната коалиция за натиск – почти военна операция.
—Георги… — каза тя изведнъж.— Осъзнаваш ли колко ненормално е това? Трима възрастни души ме притискат заради моите пари? Това е…
—Защото си инатлива! — извика той.— Все едно парите са по-важни от хората!
—А за теб хората ли са по-важни от парите? Или определени хора? — усмихна се горчиво Ива.
Той рязко пристъпи към нея – толкова близо че тя усети миризмата на евтиния му ментолов спрей.
—Слушай внимателно: моето семейство си е мое семейство! Ако имат нужда от помощ – длъжен съм да помогна!
—Помагай им тогава – отвърна спокойно тя.— Но защо трябва това да става с моите пари?
Георги мълчеше; дишаше учестено; гледаше надолу към пода като че търсеше там някакъв отговор…
—Iva,— проговори след дълга пауза.— Просто… преведи им три милиона левове… Не шест – три! Останалото запази за себе си… Това е компромисът!
Ива невольно се засмя – тихо и без радост:
—Компромис ли наричаш това?… Дори себе си не чуваш вече: предлагаш ми ей така просто половината спестявания за целия ми живот… За да потегли вашата семейна лодка…
