Времето течеше бавно. Ралица седеше на верандата и слушаше тишината. Зад прозореца шумоляха листата, някъде в далечината грачеше гарван. Вътре ѝ ставаше по-спокойно.
Към два и половина следобед Ралица се върна в града и отиде на адреса, който ѝ беше дал юристът. Офисът се намираше в бизнес център на петия етаж. Ралица се качи с асансьора, намери нужния кабинет и почука.
— Влезте — чу се мъжки глас.
Ралица отвори вратата. Зад бюрото седеше мъж около петдесетте, с очила и посивяла коса. Вдигна поглед и кимна.
— Ралица?
— Да.
— Заповядайте. Мартин — юристът подаде ръка.
Ралица стисна ръката му и седна на стола срещу бюрото.
— Разкажете какво ви интересува.
Ралица извади документите от чантата си и ги сложи на масата.
— Получих наследство от Анна. Три апартамента и вила. Искам да разбера как правилно да уредя всичко. Какви данъци трябва да платя? И как да защитя наследството си от посегателства?
Мартин взе документите и започна да ги преглежда.
— Наследството получено ли е по завещание?
— Да.
— Добре. Наследството, получено по завещание, не влиза в съвместно придобитото имущество между съпрузите. Тоест вашият съпруг няма право върху него.
— А ако реша да продам един от апартаментите?
— Парите от продажбата също ще са ваши лични средства. Но ако ги внесете по обща сметка или купите нещо за семейството с тях, съпругът ви може да претендира за половината.
Ралица кимна.
— Ясно. А как мога да защитя наследството си?
— Оформете всичко изцяло на свое име. Отворете отделна банкова сметка, до която само вие ще имате достъп. Не давайте пълномощни. Не вписвайте съпруга си в документите за имотите.
— Може ли някак да се забрани издаването на пълномощни?
— Да, може да подадете заявление до нотариус за забрана за издаване на пълномощни от ваше име. Това ще ви предпази от измами.
Ралица записваше всичко в тефтера си. Мартин продължи да обяснява подробностите и отговаряше на въпросите ѝ. Консултацията продължи около час. Когато всичко беше обсъдено, Ралица плати и излезе от офиса.
Навън вече се смрачаваше. Ралица се качи в колата си и потегли към дома си. По пътя спря до банката, където откри нова сметка и преведе там всички свои спестявания. След това подаде заявление при нотариус за забрана за издаване на пълномощни.
Върна се у дома късно вечерта. Александър седеше във всекидневната и гледаше телевизията. Ралица мина покрай него без поздравление; съпругът ѝ изгаси телевизора и я повика:
— Ралице, къде беше?
— Решавах въпроси с наследството.
— Какви въпроси?
— Оформяне, документи — всичко необходимо.
Александър стана от дивана и приближи към жена си:
— И какво реши?
— Оформих всичко само на мое име; открих отделна сметка; забраних издаването на пълномощни.
Съпругът ѝ се намръщи:
— Защо?
— За да защитя наследството си.
— От кого го пазиш? От мен ли?
Ралица го погледна право в очите:
— От всички онези, които смятат, че могат да разполагат с имуществото ми без моето съгласие.
Александър почервеня:
— Ралице, защо усложняваш така нещата? Ние сме семейство! Всичко трябва да е общо!
— Не е така, Александър! Не всичко! Наследството е мое — така е правилно!
Съпругът ѝ направи крачка назад:
— Сериозно ли говориш?
— Повече от всякога!
Александър закрачи нервно из стаята, после спря пред жена си:
– Знаеш ли… струва ми се, че си се променила… Стана друга – твърда… студена…
Ралица спокойно отвърна:
– Не съм се променила – просто престанах да бъда удобната жена…
Мъжът не каза нищо повече – обърна се и излезе от всекидневната.
Ралица остана права насред стаята – вътре ѝ беше спокойно.
За първи път от дълго време насам тя не изпитваше чувство за вина.
Следващите дни преминаха в напрегната тишина.
Александър почти не разговаряше с Ралица – прекарваше времето или сам в кабинета си,
или при майка си.
Венета звънеше всеки ден,
но Ралица не й вдигаше.
След седмица Александър се прибра вкъщи с голям сак.
Отиде направо към спалнята
и започна да прибира дрехи.
Ралица го последва
и спря на прага:
– Заминаваш ли?
– Да… При мама… Засега.
– Засега?
Александър нищо не каза,
продължи мълчаливо
да трупа дрехи.
Ралица се облегна
до касата:
– Ако заминаваш,
значи вече си избрал.
Мъжът спря,
погледна я:
– Ти сама избра,
Ралице…
Избра парите.
– Не избрах парите…
Избрах себе си.
Александър затвори сака,
взе якето:
– Може би още ще размислиш…
Ще почакам.
– Недей чака!
Той замръзна,
после кимна
и напусна спалнята.
Ралица го изпрати с поглед;
чу входната врата –
тежък трясък;
тишина.
Тя премина във всекидневната
и седна до прозореца.
Навън вече бе тъмно;
по улицата светеха лампи.
В душата й цареше странно усещане –
нито болка,
нито тъга…
Лекота.
За първи път след пет години брак
Ралица почувства свобода:
до нея вече нямаше хора,
които я възприемаха като собственост –
заедно с апартаментите;
онези,
които настояваха,
манипулираха,
натискаха;
виждаха само парите –
не паметта за любим човек…
Тя хвана телефона
и написа на Диана:
„Александър замина.
Свободна съм.“
Приятелката й почти веднага отвърна:
„Дръж се!
Аз съм до теб.“
Ралица се усмихна –
Диана беше права:
Наследството не са просто апартаменти или къща извън града;
то е опората,
оставена й от Анна;
възможността най-сетне сама
да живее както желае…
Свободата!
Тя стана от дивана,
отиде до кухнята
и сложи чайник.
Седейки край масата пред лаптопа,
започна внимателно
да проучва информация относно вилния имот:
трябваше план –
какво първо трябва да свърши там?
Какво може после?
Парцелът имаше нужда от грижа;
къщата – ремонт…
Но това бе приятен труд –
работа за себе си!
Животът продължаваше.
Постепенно стана ясно:
разводът е неизбежен;
Александър няма да се върне –
това бе правилното решение!
Двамата тръгват по различни пътища:
той желае удобната жена – покорната нему и майка му Венета;
тя – просто себе си!
След месец Ралица подаде молба за развод.
Александър нямаше възражения:
нямаше какво делят –
апартаментът бе купен преди брака на негово име;
цялото наследство принадлежеше само на Ралица!
Развод оформиха през гражданското.
Тя премести вещите си
в тристайния апартамент сред жилищните комплекси;
ремонтира го,
обзаведе уютен дом…
Едностайния отдаде под наем;
двустайният остави празен „за всеки случай“;
вилата започнала сама постепенно привежда във вид…
Венета опита още няколко пъти
да звънне по телефона —
без успех!
Александър прати две-три кратки съобщения —
без ответ!
Миналото остана зад гърба й…
Така тя свикнала постепенно със самостоятелния живот:
работела активно —
грижела се сама за вилния имот —
срещала приятелки…
Не търсела нов партньор —
наслаждавала се единствено
само на свободното време
и спокойствието!
Една вечер тя стояла пак навън —
с чаша чай сред верандата край вилната градина…
Ябълките били орязани както трябва —
тревните площи окосени —
алеята почистена…
Всичко изглеждало подредено красиво —
точно както обичала Анна!
Тогава тя повдигнала чашката нагоре мислено:
„Благодаря ти, бабо! За всичко.“
Вятър прошумоля листака сякаш откликвайки…
И тогава тя леко се усмихнала…
Животът продължаваше: нов — свободен — истински!
