Следващата сутрин започна с телефонно обаждане. Венета. Ралица погледна екрана и затвори. След минута свекървата звънна отново. Ралица въздъхна и вдигна слушалката.
— Ало.
— Ралица, добро утро, — гласът на Венета звучеше напрегнато. — Александър ми разказа за вчерашния ви разговор. Мисля, че не си разбрала правилно ситуацията.
— Венета, всичко съм разбрала правилно.
— Не, Ралица, послушай ме. Ние не сме ти врагове. Искаме да помогнем. Ти си млада, нямаш опит с финансовите въпроси. Недвижимите имоти са сложни — данъци, документи, поддръжка… Александър и аз мислехме, че ще е по-лесно да продадем един апартамент, парите да се разпределят разумно, а останалото да се остави за бъдещето.
Ралица отиде в кухнята и сложи чайника.
— Венета, ще се оправя сама.
— Сама? — свекървата повиши тон. — Ралица, изобщо разбираш ли в какво се забъркваш? Три апартамента и вила — това е огромна отговорност! Комунални такси, ремонти, документи! Няма да се справиш сама!
— Не съм сама. Имам съпруг.
— Именно! Имаш съпруг! Александър! Който иска да ти помогне! А ти отказваш!
Ралица наля вода в чашата и пусна пакетчето чай.
— Венета, помощ е когато ме питат от какво имам нужда. Не когато решават вместо мен какво да правя с наследството си.
— Какво има толкова за решаване? Вече си семейство — всичко е общо! — не спираше свекървата. — Александър ми е синът, ти му си жена! Значи всичко ви принадлежи на двамата!
Ралица остави чашата на масата.
— Венета, наследството не влиза във вещите придобити по време на брака. Това е лично мое имущество.
— Как така лично?! — почти извика свекървата. — Живееш с моя син! Ползваш неговите пари! Караш неговата кола! А сега реши, че наследството е само твое?!
— Не ползвам парите на Александър. Работя и изкарвам сама достатъчно средства. Колата е на мое име и я изплащам със заплатата си. И да — наследството е само мое.
Венета замълча за момент; после гласът ѝ стана леденостуден:
— Ясно… Значи си егоистка. Мислиш само за себе си… Александър заслужава повече…
— Възможно е…
Ралица затвори телефона и го остави на масата; ръцете ѝ трепереха леко. Свекървата винаги умееше да намира слабите места и да натиска там където боли най-много – върху чувството за вина… Но този път Ралица не изпитваше вина – само умора…
Александър излезе от спалнята след половин час – изглеждаше намръщен и недоспал; отиде в кухнята, наля си кафе от машината и седна срещу Ралица на масата.
— Мама ти звъня?
— Да…
— И какво каза?
— Същото като вчера…
Александър отпива глътка кафе и оставя чашата:
— Ралица… хайде пак да обсъдим всичко спокойно… без излишни емоции…
Ралица го погледна право в очите:
— Александър… няма какво повече да обсъждаме… Наследството е мое… Аз ще реша какво ще правя с него…
— Тоест дори не желаеш да чуеш моите аргументи?
— Чух ги вчера… И онзи ден – когато ти и майка ти седяхте в хола и деляхте моето наследство без мен…
Александър присви устни:
— Не сме делили нищо – обсъждахме варианти…
— Без мен…
— Защото не даде възможност нормално да поговорим – веднага реагира остро!
Ралица стана от масата; занесе чашката до мивката:
— Александър… първо трябва аз самата да разбера документално всичко… Да оформя както трябва… Да видя какви данъци се плащат… Как стоят комуналните такси… Как се поддържа вилата… После ще взема решение…
– Колко време ще ти трябва?
– Не знам… Може месец… може два…
Александър стана и приближи до жена си:
– Ралица… за два месеца цените на имотите могат да паднат… Сега моментът за продажба е добър – ако изпуснем времето ще загубим пари…
Ралица се обърна към него:
– Александър… осъзнаваш ли изобщо как звучи това? Баба ми почина преди половин година – още не мога да приема загубата й… а ти говориш за цени на имоти!
– Разбирам че ти тежи… Но животът продължава – трябва човек да бъде практичен…
– Практичен?! – поклати глава Ралица – Ти дори не попита как се чувствам или какво значи това наследство за мен… Започна веднага със сметките…
Мъжът ѝ пристъпи назад:
– Не съм смятал пари – мислех за нашето бъдеще…
– Нашето? Или твоето?
Александър замълча; Ралица излезе от кухнята към спалнята; отвори шкафа с документите получени при нотариуса; нареди ги върху леглото и започна внимателно преглеждане…
Три апартамента: едностаен в центъра (тридесет и пет квадрата), двустаен в краен квартал (петдесет и два квадрата), тристаен в жилищен район (седемдесет и пет квадрата). Вила край Котел: сто двадесет квадрата жилище плюс двор дванадесет декара…
Ралица хвана телефона си и набра Диана:
– Диана здравей! Знаеш ли добри юристи?
– За какъв случай?
– Наследство ми трябва консултация…
– Имам един познат адвокат при нас във фирмата – мога веднага контактите му дам…
– Ще съм много благодарна!
След няколко минути Диана изпрати номерa му: Мартин.
Ралица набра номера; след третия сигнал отсреща дигнаха слушалката:
– Слушам ви!
– Здравейте Мартин! Казвам се Ралица; вашия контакт ми даде Диана; нужна ми e консултация по въпрос наследство…
– Добре кога ви удобно дойдете?
– Днес може ли?
– Да уговорим три часа следобед? Запишете адреса…
Ралица записа адреса каза довиждане затвори телефона.
Погледна часовника: беше десет сутринта.
Оставаха пет часа.
Облече се прибра документите излезе.
Александър още беше в кухнята но тя не пожела дори сбогом.
Имаше време до срещата с юриста.
Затова тръгна към вилата на Анна.
Искаше просто малко тишина там където бе детството й…
Да почувства връзката със старата Анна…
Вилата беше четиридесет минути извън града.
Сви по черния път между чуждите дворове докато стигне познатия портал…
Извади ключовете отключи катинара прекрачи прага.
Дворчето беше буренясало: треволяците стигаха до колене ябълките необрязани алеята обрасла…
Ралица стигна до къщичката отключи отвори внимателно врата…
Усети миризма на прахоляк влажност…
Мебелировката бе непокътната: диван кресло маса столове…
По стените снимки…
Приближи една рамка:
Анна стоеше сред градинката държеше кошница ябълки усмихната…
Прокара пръст по рамката усеща буцa в гърлото…
Анна бе единственият човек който я разбираше без думи никога не я осъждаше никога не манипулираше просто обичаше истински…
Разходи се през стаята спалнята кухнята верандaтa –
Всичко познато мило родно…
Седнала навън гледайки градинката мислеше:
Ще трябва някой ден тук всичко пак подредя –
Дръвчетата режa треволяците окося оградaтa поправя –
Но засега просто й трябваше малко покой
И време
Да останe сама със себе си
И споменитe…
