Ралица седна и погледна към съпруга си.
— Александър, наистина ли не разбираш?
— Какво не разбирам? Просто предложихме нормален вариант.
— Не сте предложили. Решихте вместо мен.
Александър въздъхна.
— Ралица, нали сме семейство. Всичко, което имаме, е общо. Защо реагираш така?
Ралица стана от леглото и се приближи до прозореца.
— Александър, това е наследство от моята баба. Не от нашата. От моята. Тя го остави на мен, не на нас.
— И какво от това? — съпругът също стана. — Живеем заедно. Имаме общо домакинство, общи планове. Или сега ще делиш на мое и твое?
Ралица се обърна.
— Ако трябва — да. Защото не смятам да давам своето наследство за погасяване на кредит, който ти си взел без мое знание.
Александър замълча. Преди няколко месеца той беше изтеглил кредит за ново оборудване за бизнеса си. Ралица научи случайно, когато намери договора в чекмеджето на бюрото му. Тогава Александър каза, че е дреболия и скоро ще върне дълга. Но минаха шест месеца, а кредитът все още стоеше неплатен.
— Ралица, това е друго нещо — опита се да се оправдае той.
— Не, Александър. Същото е. Взе решение без мен и сега искаш аз да плащам за него със своето наследство.
— Не искам ти да плащаш! Просто предложих вариант!
Ралица поклати глава.
— Не си предложил нищо. Ти и Венета вече сте решили всичко.
Александър се разходи из стаята и потри лицето си с ръце.
— Добре, Ралица… Хайде да се успокоим и поговорим нормално, без излишни емоции.
— Аз съм спокойна.
— Не си спокойна. Изнервена си.
Ралица пое дълбоко въздух. Нямаше сили да спори повече.
— Александър, искам да остана сама малко. Моля те, излез.
Съпругът постоя няколко секунди, после се обърна и излезе от спалнята. Вратата се затвори след него. Ралица отново седна на леглото; ръцете ѝ още трепереха. Вътре бушуваха обида, гняв и разочарование.
Анна беше завещала наследството точно на нея. Анна знаеше колко трудно ѝ беше след смъртта на родителите ѝ; баба ѝ бе искала внучката ѝ да бъде осигурена — да има опора в живота си. А Александър и Венета превърнаха всичко това в делба на имущество…
Ралица взе телефона си и набра номера на приятелката Диана. Чу гудки — после познатият глас:
— Ралице! Здрасти! Как си?
— Диана… Може ли да дойда при теб?
— Разбира се! Нещо станало ли е?
— Ще ти разкажа като пристигна…
— Добре! Чакам те!
Ралица затвори телефона, хвана чантата си и излезе от спалнята; в хола все още седяха Александър и Венета — свекърва ѝ обясняваше нещо на сина си; той кимаше мълчаливо… Ралица премина покрай тях без да ги погледне:
— Ралице! Къде тръгваш? — извика след нея съпругът ѝ.
— При приятелка…
— Кога ще се върнеш?
— Не знам…
Тя облече якето си, взе ключовете и напусна апартамента; слезе по стълбите навън — дъждът бе станал по-силен; наложи ѝ се да отвори чадъра… Качи се в колата си и потегли към Диана…
Приятелката живееше в близкия квартал; Ралица паркира пред входа им, качи се до третия етаж и позвъни… Диана отвори почти веднага:
– Влизай – направи място тя – цялата си мокра!
Ралица свали якето си и го окачи на закачалката; премина към хола – седна уморено на дивана… Диана донесе кърпа:
– Подсуши се малко! Ще пиеш ли чай?
– Да… моля те…
Диана отиде до кухнята; Ралица подсуши косата си с кърпата… След няколко минути приятелката донесе две чаши чай:
– Разказвай какво стана…
Ралица хвана чашата – отпивайки топлата течност почувства как напрежението леко я отпуска отвътре…
– Днес взех удостоверенията за наследството…
– Най-после! Поздравления… – усмихна се Диана – Браво!
– Благодаря… – тъжно отвърна Ралица – Само че радостта ми трая кратко…
– Защо така?
Ралица разказа всичко случило се у дома… Диана слушаше внимателно – понякога поклащаше глава невярващо…
– Те са прекалили вече… – остави чашата Диана – Това е твоето наследство! Как може въобще някой друг да настоява да продаваш апартаменти?!
– Те не настояват… Предлагат… Но така сякаш няма друг избор…
– А Александър какво казва?
– Подкрепя майка си… Говорят колко сме семейство… че всичко било общо… че трябвало взаимно помощ…
Диана примижа недоволно:
– Едно е помощ между близки хора… Друго е веднага щом получиш наследство всички около теб започват да го броят свое! Ако сега им угодиш веднъж – после ще искат още повече!
Ралица кимна:
– Знам го… Но просто вече не знам какво трябва да направя… Все пак Александър ми е съпруг вече пет години… Няма как просто ей така да стана сутринта – пак при него…
– Никой не говори за раздяла или бягство – хвана я нежно за ръка Диана – Просто трябва сама себе си малко повече да пазиш! Това ти го оставиха като сигурност твоята баба Анна… Недей позволява никой друг освен теб самата там решенията!
Ралица замълча… Приятелката беше права: Анна винаги повтаряше колко важно било жената сама себе си осигури — никой друг нямал право нито натиск нито манипулация над живота й…
– А според теб какво трябва аз сега? Какъв ход?
– Поне първо нищо важно недей решавай под напрежение или чуждо влияние… Успокой мислите малко… Ако трябва посъветвай се с адвокат…
– С адвокат ли?!
– Да де!… Научи правата ти точно кои са: има ли начин юридически никой друг освен теб самата нищо там няма право?… Как можеш защитиш наследството?… Да няма претенции нито Александър нито Венета…
Ралица замислено кимаше: приятелката беше права — трябва разум пред чувства този път…
– Благодаря ти много!… Пак ме спаси…
Диана й намигна усмихнато:
– Винаги може!… Ако решиш останеш тук тази нощ диванът ми свободен!
– Благодаря ти много!… Но ще тръгвам към вкъщи… Имам нужда сериозен разговор с Александър…
– Само спокойно – без избухвания – твърдо но тихо!
– Ще опитам…
Допиха чая мълчаливо – сбогуваха се – а през цялото време докато караше обратно към дома мислите й бяха само едни: трябва ясно покаже границите около наследството – никой няма право там освен самата тя!
Вечерта пристигайки вкъщи видя че Венета вече я няма; Александър стоеше сам пред телевизора в хола… Ралица сваля якето тихо влиза при него – сядайки до него казва спокойно:
– Александре… Трябва сериозно поговорим двамата…
Съпругът загаси телевизора обърнат към жена му:
– Слушам те…
– Наследството това е мое лично право!… Няма никакъв шанс продавам апартаменти само защото имаш кредит или майка ти има нужди!… Ако някога реша друго – сама ще кажа първа!… Решението винаги остава мое!
Александър сбърчи чело недоверчиво:
– Сериозно ли говориш така?!
– Напълно сериозно!
– Значи отказваш помощ?!
– Помощ давам когато мога доброволно – но решения под натиск няма повече приемам!
Александър скочи нервно от диванa:
– Натиск?! Кой те натиска?!
– ТИ!… И майка ти също!
– Ние просто предлагаме нормален вариант!!!
И Ралица стъпвайки срещу него каза твъдро:
– Нормален вариант значи питате ме първо а после решаваме всички ЗАЕДНО!!!
Мъжът походи напред-назад нервен после спря срещу жена му със студени очи:
– Добре тогава прави както знаеш!… Само недей очаквай радост у мен!!!
Обърнал гръб напуснал хола оставил я сама сред тъмната стая…
В душата й бе празнина.
За един ден рухнала цялата семейната идилия…
