Галина се появи в семпла бяла рокля с венец от полски цветя, които Георги беше набрал рано сутринта на ливадата.
След тържествената регистрация се върнаха у дома и Галина за първи път прекрачи прага вече като стопанка не само на къщата, но и на новото семейство.
Персик ги посрещна с гръмко мъркане. — Е, как е, стопанке — обърна се към нея Георги, прегръщайки я, — не съжаляваш ли?
Галина го погледна, после къщата и цъфтящата градина зад прозореца. — Знаеш ли, мислех си, че животът ми приключи в онзи ден в нотариалната кантора, когато с Иван се разведохме.
А се оказа — той едва започва.
И ти благодаря. — За какво? — За това, че те има.
За това, че си истински.
Вечерта седяха на верандата и се наслаждаваха на чай с домашна торта, приготвена от Светлана.
Залезът оцветяваше небето в розови и златисти нюанси; някъде далече крещяха чайки над езерото, а в градината се чуваше песен на птици. — Странно е — замислено каза Галина. — Трябваше да загубя всичко онова, което ми изглеждаше важно, за да намеря това, което наистина има значение.
Домът. Любовта. Спокойствието. — И Персик! — добави Георги. — И Персик! — усмихнато потвърди тя.
Котаракът чу името си и величествено излезе на верандата, като легна до краката им. — Знаеш ли — продължи Галина, — дори съм благодарна на Иван.
Ако не беше неговото предателство, още щях да живея като в клетка и да мисля, че това е щастието. — Твоята леля Иванка беше мъдра жена — отбеляза Георги. — Тя не просто ти остави къщата – тя ти подари нов живот. – Да – кимна Галина. – И знаеш ли какво?
Ще напиша за това.
За това как понякога краят е само начало.
За това как щастието идва при тези, които са готови да го приемат.
За това как доброто винаги се връща дори след години. – Напиши го – подкрепи я Георги. – Прекрасно ти се получава.
Блогът ти вече има хиляди читатели! – Хиляди? – Ти май изобщо не гледаш статистиките?
Венета… ти даваш надежда на хората!
Тя се сгуши до него и усети топлината и сигурността на прегръдките му.
Някъде назад във времето останаха Иван с амбициите и изневерите си; Жанета с нейните диаманти; празният апартамент в Русе…
А тук – в тази къща от самотната жена, трогната от детското ѝ писмо – започваше истинският живот.
— Георги… хайде да зарадваме още някого?
— Как така?
— Леля Иванка беше сама… а моето писмо стана светлина за нея.
Може би ще намерим още някой самотен човек?
Къщата ни е голяма…
Георги я целуна по челото:
— Заради такива идеи те обичам.
Утре ще идем до града да научим повече за осиновяването.
Така у тях се появи Петя – петгодишно момиченце от дом за деца без родители; върнато от предишните осиновители.
А година по-късно дойде и нейният брат Петър – когото вече те самите откриха.
Вечерите домът им грееше от детски смях; Персик наблюдаваше малчуганите със спокойното достойнство на котарак; Георги им четеше приказки; а тя приготвяше вечерята… И Галина често мислеше за леля Иванка –
за онова детско писмо написано със сърце,
което промени толкова много съдби.
А в кабинета ѝ под стъкло стоеше именно онова писмо с кривичката елхичка –
напомняне,
че доброто винаги се връща.
Понякога просто трябва време…
