Галина взе писмото с треперещи ръце.
Това беше нейното собствено писмо, написано преди около двадесет години: „Скъпа Иванка!
Честита Нова година!
Пожелавам ти здраве и да не тъжиш. Мама ми разказа, че живееш сама, и ми стана жал за теб.
Нарисувах ти елхичка.“
Към писмото беше прикрепена детска рисунка – криво нарисувана елхичка с шарени топки. – Тя е запазила всичко това през всичките тези години – тихо каза нотариусът. – И още ти е оставила писмо.
Галина отвори втория плик.
Почеркът беше старчески, но ясен: „Скъпа Венета!
Ти си единствената, която не ме забрави през всичките тези години.
Твоето детско писмо беше лъч светлина в моето тъмно самотничество.
Следях живота ти отдалеч – знам, че си израснала като достоен човек.
Знам и за сегашните ти трудности.
Нека моят подарък бъде началото на нова глава в твоя живот.
Твоята Иванка.“ – Какво точно ми е завещала? – попита Галина, избърсвайки сълзите си. – Къща в село Разлог, това е на около сто и петдесет километра от Русе.
Съвсем нова, построена преди пет години.
Автомобил – кросоувър, който почти не е използван.
Нотариусът обяви сумата.
Галина се хвана за ръба на масата. – Това… наистина ли е така? – Абсолютно вярно е.
Иванка продаде апартамента си в Русе и инвестира парите много разумно.
Тя беше умна жена.
След три седмици Галина пристигна в село Разлог със своя нов бял кросоувър.
Ръцете ѝ леко трепереха на волана — книжка имаше още от студентските години, но почти не бе шофирала досега.
Иван смяташе, че жена зад волана е опасно. „Е, ще се науча“, окуражи се Галина сама себе си.
Къщата се оказа точно такава, каквато бе мечтала цял живот: двуетажна, с мансарда и големи прозорци — светла и уютна.
Около нея растяха борове, а в далечината се виждаше езеро.
На верандата я чакаше голям риж котарак. — И ти ли получи наследство? — попита Галина, галейки го зад ушите му.
Котаракът замърка и се отърка в краката ѝ.
Вътре домът бе обзаведен семпло, но с вкус.
На кухненската маса имаше бележка от съседката: „Добре дошли!
Аз съм Светлана от съседната къща.
Гледах стопанството след Иванка.
Котаракът се казва Персик — добричък е!
В хладилника има малко храна. Елате на чай!“
Галина обиколи всички стаи невярваща на щастието си. В кабинета на втория етаж имаше нов компютър, а по рафтовете — класическа литература. В спалнята — голямо легло с балдахин, за което мечтаеше още като дете. А от балкона се откриваше гледка към гората и езерото. „Благодаря ти, Иванке“, прошепна тя тихо.
Първият месец мина бързо. Галина подреждаше дома си, запознаваше се със съседите, разхождаше се из гората и учеше как да пали камината. Започна да пише — първо дневник, после разкази за новия си живот. Създаде блог „Градската кукувица на село“, който неочаквано стана популярен сред читателите онлайн.
Светлана се оказа чудесен човек — бивша учителка по литература.
Приятелството им укрепваше: често варяха чай с домашно сладко и обсъждаха книги.
Освен това Светлана обожаваше да споделя местни новини.
— Наскоро при нас в селото дойде млад ветеринар — един ден й каза тя. — Георги.
