— Е, какво ще правиш сега, Венета? Ще заминеш при майка си в Несебър ли? На гарата ли ще нощуваш или веднага ще си наемеш легло в някое общежитие? — Иван размахваше химикалката, докато подписваше документите с явно пренебрежение, сякаш дава автограф на фенка, а не слага подпис под бракоразводни документи.
Галина го наблюдаваше мълчаливо, учудена от собственото си спокойствие.
Преди месец подобни думи щяха да разбият сърцето ѝ на хиляди парченца, но сега тя гледаше бившия си съпруг като неубедителен актьор в евтина постановка.
Вкопчила се в ръката му стоеше Жанета — шефката на Иван, жена около четиридесет и пет години с безупречна прическа и маникюр, чиято стойност се равняваше на половината месечна заплата на Венета. „Господи — мислеше си Галина, заглеждайки тази двойка — нима някога наистина съм изпитвала чувства към този самовлюбен хлапак? Колко ли съм била заслепена.“
Възрастната нотариуска със строги очила професионално игнорираше всичко около себе си и методично прехвърляше документите.
През годините беше видяла какво ли не. — Иванче, миличък, побързай — промърка Жанета и погледна часовника си с диаманти. — Чакат ни в ресторанта.
Да отпразнуваме свободата ти.
Галина се усмихна леко на себе си.
Е, може би точно тази дума най-добре описваше ситуацията и за двамата.
Тя взе химикалката и спокойно без излишно суетене сложи подписа си.
После стана, изправи рамене и се отправи към изхода. — Ей, Венета! — извика след нея Иван. — Не забравяй да оставиш ключовете!
Все още съм адресно регистриран там.
Галина се обърна и го погледна право в очите: — Регистрацията не означава собственост, Иван.
Ключовете можеш да получиш от домоуправителя след като сменя ключалките.
Навън ръмеше ситен дъждец.
Март беше суров и Галина едва не потрепери докато закопчаваше палтото си.
В чантата ѝ звънна телефонът.
Тя го извади с очакването да види поредното съобщение от приятелка със съболезнования, но на екрана светеше непознат номер. „Галина?
Това е нотариална кантора „Право и справедливост“.
Моля да се явите утре в 10:00 за обявяване завещанието на вашата братовчедка Иванка.
Адрес: ул. Садова 15, офис 203.“
Галина застина насред тротоара без да обръща внимание на раздразнените погледи на минувачите, които трябваше да я заобикалят.
Смътно си спомняше тази роднина – май беше сестра на сестрата на баба ѝ?
Помнеше само няколко срещи по семейни поводи като дете.
После възрастните се бяха скарали и връзката прекъснала. „Сигурно е оставила няколко фотоалбума и някоя бабина брошка“, помисли си Галина и забърза към метрото.
На следващия ден тя вече седеше в топъл кабинет със старинни мебели.
Нотариусът – мъж около шестдесетте с добри очи – внимателно разглеждаше документите. — Иванка почина преди два месеца — каза той. — Нямаше деца; мъжът ѝ загина още през осемдесетте години.
Последните години живееше сама.
Цялото си имущество завеща именно на вас. — Но защо точно аз? — объркано попита Галина. — Почти не сме общували…
Нотариусът извади от папката пожълтяло листче с детски почерк. — Помоли ви лично да получите това писмо…
Убедена е била, че ще разберете смисъла му.
