— Фирма? — Засмях се. — Той имаше ЕТ за ремонт на компютри, който закри преди година заради дългове. Сега кара такси.
Лицето на свекърва ми се издължи.
— Как така кара такси?.. Нали е директор…
— Директор на волана и педалите. Христина, седнете.
Тя се тръшна на дивана (същия онзи, „твърдия“). Изглеждаше объркана.
— Не може да бъде… Александър ми пращаше пари… За лекарства, за санаториум…
— От моята заплата, — довърших аз. — Вземаше от мен „на заем за развитие на бизнеса“. А всъщност е спонсорирал мама си. За да хвърли прах в очите.
В този момент ключът превъртя в ключалката. Появи се „директорът“.
Александър влезе, усмихнат до уши. В ръцете му — торта.
— Момичета, не се карайте! Донесох нещо сладко!
Спря насред думата, като видя лицето на майка си. И моето.
— Александър… — прошепна Христина. — Вярно ли е? Апартаментът не е твой?
Александър започна да гледа неспокойно ту към мен, ту към майка си. Остави тортата върху шкафа. Свали якето си.
— Мамо, какво значение има? Ние сме семейство. Всичко е общо. Илиана просто…
— Илиана просто й писна от лъжите ти! — изкрещях аз. — Кажи ѝ истината! Веднага!
Той се поизпоти.
— Ами… юридически да, апартаментът е на Илиана. Но нали живеем заедно! Аз правих ремонта! Лепих тапети!
— Лепи тапети два дни, а после цял месец мрънкаше колко те боли гърбът! — Не издържах повече. — Материалите купувах аз! Мебелите също! Ти само лежеше на дивана и мечтаеше за велик бизнес!
Христина бавно стана. Приближи до сина си и му удари звучен шамар.
— Позор! — изстреля тя през зъби. — На всички приятелки разказвах какъв успешен син имам! Купил апартамент, издържа жена си! А ти… Алфонс!
Александър хвана бузата си.
— Мамо, какво правиш? Просто не ми се получи още! Но се старая!
— Стараел се… — Свекърва ми се обърна към мен: — Илиана, прости ми. Не знаех нищо от това. Такива приказки ми разказваше…
Издишах тежко; гневът малко утихна.
— Добре де. Забравяме го това… Но върнете пердетата обратно!
Да кажеш хепиенд? Да бе…
Вечерта пиехме чай (без торта; парче не можех да преглътна), а Александър започна да мрънка:
— Илиана, защо трябваше всичко да казваш на мама? С болно сърце е жената… Можеше поне малко да ѝ спестиш…
— Да ѝ спестя?! — Едва не се задавих с чашата си.— Тя ме гонеше от вкъщи! Разби вазата ми! Скъса пердетата! А аз трябваше да мълча и да ѝ се усмихвам?
— Все пак възрастна жена е… Радва я мисълта, че синът ѝ е успял човек… Толкова ли ти беше трудно?
— Да, Александре, трудно ми беше… Жал ми беше нервите си най-вече и парите от семейния бюджет дето ги харчеше по твоите глупости пред майка ти…
— Не съм ги харчил тайно! На заем взимах! Щях да върна!
— Кога? Като станеш милионер-таксист ли?
Обиди се и отиде да спи на дивана.
А сутринта започна най-интересното.
Събудих се от миризма на загоряло олио. Изтичах в кухнята: Христина (остана да нощува – късно беше за прибиране) пържеше палачинки сред облаци дим – върху новия ми тиган с незалепващо покритие – стържейки го с вилица…
