„Няма да се справя,“ прошепна тя изведнъж. „Няма да се справя.“
Скочи на крака и избяга от заграждението.
„Светлана!“ извика по-силно, отколкото искаше.
Служителката надникна от офиса.
„Да?“
„Връщам го обратно,“ въздъхна Алекса. „Извинете, че ви изгубих времето напразно. Просто… се изплаших. Но не искам да бъда онази майка, за която после казват: „това не се прощава“.“
Светлана я наблюдаваше внимателно, после погледна към Борис.
„Страхът е нещо естествено,“ каза тихо тя. „Важно е, че взехте решението сега, а не след година, когато вече ще е късно.“
Отвориха заграждението. Борис трудно се изправи, направи една крачка, после втора. Алекса му сложи стария син нашийник, сякаш връщаше не само кучето, но и част от собствената си душа.
Спря пред изхода.
„Кажете ми, моля ви,“ обърна се към Светлана, „какво ако… когато му стане най-зле? Как да разбера дали постъпвам правилно?“
„Правилното е да бъдете с него до самия край,“ отвърна Светлана. „И да не прехвърляте този край на някой друг.“
Навън беше ясно и слънчево, почти лятна топлина. Алекса вървеше бавно към дома си, нагласяйки крачката си според тази на Борис. В главата ѝ препускаха мисли, но сърцето ѝ за първи път от години беше невероятно искрено: да, ще боли. Но този път избра да не се утешава напразно.
У дома я чакаше детето ѝ.
„Мамо!“ момиченцето изскочи в коридора. „Плакала ли си? Къде е Борис? Нали каза, че само ще ходите при ветеринаря…“
Борис измръзнал излезе зад Алекса и както умееше – радостно замаха с опашка. Момиченцето с радостен вик го прегърна през врата и притисна лице в козината му.
„Промених решението си,“ каза Алекса и ги наблюдаваше двамата. „Ще бъде с нас. До самия край.“
Тя знаеше, че я чакат безсънни нощи, лекарства и сълзи. Но знаеше също така – когато дойде моментът на раздялата дъщеря ѝ няма да ѝ се сърди за това, че майка ѝ първа е избягала от болката.
Понякога единственият начин да защитиш близките си не е като скриеш болката от тях – а като я споделиш до последната секунда заедно с тях.
