А сега отново стоеше пред избора: Да го остави – означаваше да гледа как си тръгва. Да го предаде – означаваше да избяга, преди всичко да стане напълно непоносимо.
„Дали с това момче всичко е наред?“ попита се тя, без дори да знае защо.
„Доколкото може, да,“ отговори Светлана. „Но дълго време мразеше майка си. Не заради болестта, а защото му отне приятеля още преди самата тя да си отиде.“
Тези думи я пронизаха до най-дълбокото ѝ същество. Алекса ясно осъзна, че върши точно това, от което най-много се страхуваше – предаваше, за да предпази себе си, не дъщеря си.
„Мога ли… мога ли още веднъж да го видя?“ прошепна тихо.
„Разбира се,“ кимна Светлана. „Решението не трябва да е окончателно веднага.“
Когато се върна при заграждението, видя Борис легнал до решетката, притиснат на една страна, сякаш се надяваше поне още веднъж да усети ръката ѝ. Щом зърна Алекса, опита се да стане, но краката му трепереха. Само положи глава върху лапите си и я погледна така, както животните гледат единствено онези хора, на които са подарили целия си живот.
Алекса клекна. Студената метална решетка докосваше пръстите ѝ.
„Извинявай,“ прошепна само с устни. „Просто много ме е страх.“
Борис издаде тих вой – едва доловим – и се приближи още малко толкова, колкото позволи веригата.
В този момент в приюта влезе момиченце на около пет-шест години с конска опашка и шарена раничка. След нея бодро пристъпваше висок мъж с уморено лице.
„Тате, виж!“ Момичето се притисна към съседната клетка. „Изглежда като нашия стар приятел, помниш ли? Този, когото мама даде в приюта когато бях болна…“
Мъжът се намръщи.
„Не ми напомняй за това, Камелия.“ Гласът му трепереше. „Някои неща не могат да бъдат простени.“
Алекса физически усети как тези думи я пронизаха право в сърцето ѝ. Не могат да бъдат простени.
Погледна към Борис – единственото същество тук с нея през всички онези нощи в кухнята със сълзи по лицето ѝ; когато малката имаше температура; когато в тишината изплува името Радослав. Просто беше там. Без условия и без упрек.
