Това „свикнал съм на това“ засегна Антон най-много. Той си спомни за малкия ковчег, който вчера заедно с Милена положиха в земята. Там лежеше всичко, което имаше. А сега пред него стоеше момче, което вече веднъж бе изпратил.
„Чакай“, каза и вдигна глава. „Колко неща носиш със себе си?“
„Само това“, Велизар докосна раницата си. „И ключа. На майка ми. От стария ни апартамент. Вече са го взели.“
Ключът на връвчицата тихо издрънча в ципа. Антон изведнъж осъзна: пред него не стои непознат, не грешка, а жива, крехка „втора възможност“, която Милена е носила през годините.
Изправи се и бавно се приближи по-близо. Спря на разстояние една протегната ръка, страхувайки се да не изплаши момчето.
„Чуй ме“, каза той, подбирайки думите с усилие. „Много съм объркал нещата. Много. Особено тогава, в болницата. Не бях готов да бъда баща. Страхувах се. Повече от всичко на света.“
Велизар мълчеше и гледаше към земята.
„Сега също ме е страх“, продължи Антон. „Но съм уморен да губя всичко. Ако си тръгнеш сега, пак ще живея в празен апартамент, където има само детско легълце и тишина. Но ако останеш… пак ще ме е страх ужасно много. Но може би вече няма да е толкова самотно.“
Момчето вдигна очи към него. В тях имаше недоверие, надежда и някаква зряла умора, която едно четиринайсетгодишно дете не би трябвало да познава.
„Искате… да остана?“ попита той.
Антон кимна.
„Не знам как се става добър баща. Но поне мога да започна с вечеря и чисто спално бельо. И… може би утре ще отидем заедно при една жена – при Милена. Тя би искала да те опознае.“
Велизар преглътна.
„Тя… беше ли добра?“ попита предпазливо.
„Беше по-добра от мен“, усмихна се горчиво Антон. „Затова точно ти си тук сега.“
Влезе в спалнята и извади от гардероба чисти чаршафи, калъфки и стара тениска – единствената, която можеше да стане на Велизар както трябва. Когато се върна, момчето все още стоеше на място и стискаше раницата до гърдите си като щит.
