– Вече я няма – отвърна Велизар и наведе поглед. – Имах втори баща. Той ми каза, че за него нищо не знача. Намери този лист сред нещата на Милена и ми го хвърли: „Ако искаш да живееш – иди при истинския си баща.“ И ме изгони.
Думите „истинския баща“ прорязаха ушите му. Антон стисна юмруци, кокалчетата му побеляха.
– Не съм ти баща – издиша той. – Това трябва да е някаква грешка.
Велизар извади още нещо – стара снимка. На нея Милена, с около петнадесет години по-млада, в евтино яке, с леко закръглено коремче под раздърпана тениска. До нея младият Антон присвиваше очи срещу слънцето. Ръката му лежеше на рамото ѝ.
Не помнеше това яке. Не помнеше този ден. Не помнеше това дете.
– Намерих я в кутията на Милена – каза Велизар. – На гърба пише: „Нашият първи.“ И дата. Девет месеца преди моето раждане.
Антон усети как нещо в гърдите му бавно се разкъсва. Спомените се връщаха на тласъци: студентско общежитие, страхът, че няма да се справят с дете, нощен разговор в кухнята.
„Може би трябва да го махнем? Ние самите сме още деца…“ прозвуча чужд, млад глас в съзнанието му.
А Милена, бледа, упорито захапала устни, мълчеше.
После болничният коридор, зачервените очи на Милена, лекарят: „Намерихме добро семейство, момчето ще бъде добре.“ Антон си мислеше, че така ще е по-лесно за всички.
Изтласка го от паметта си като лош сън. А Милена… тя пазеше снимките, адреса, името. И остави послание за Велизар – за което Антон научи едва след смъртта ѝ: „Ако някога Велизар дойде – не го прогонвай. Той е нашият първи син.“
– Не знаех… – прошепна той и се строполи на стола. – Наистина не знаех, че ще порасне и ще ме потърси.
Велизар стоеше насред стаята като чужд куфар на гарата.
– Ако не искате… – гласът му трепереше. – Ще си тръгна. Свикнал съм с това.
