Когато на третия ден след погребението на вратата се позвъни и на прага застана момче, което каза: „Търся този, който някога се е отказал от мен“, Антон първо си помисли, че това е някаква жестока грешка. По лицето на тийнейджъра личеше умора, в ръката държеше износена раница, а на врата му висеше тънък връв с единствена ключица.
Антон се беше върнал от гробището едва вчера, където за последно бяха и тримата: той, съпругата му Милена и студената земя над малкия безименен гроб. Синът им никога не беше роден жив. В апартамента все още се усещаше мирисът на болница и увехнали цветя. Искаше да свикне с тишината.
„Бъркаш адреса“, прошепна Антон, държейки се за касата като за перило над пропаст.
„Не“, поклати глава момчето. „Имам само това.“ Разгъна измачкан лист хартия. На него беше адресът на Антон и кратко послание: „Ако някога ти стане наистина зле — ела тук. Тук е твоят баща. Той е добър.“
Подписът беше познат. Почеркът красив, меко закръглен. Милена.
Светът рухна за секунда. В слепоочията му започна да бучи.
„Как се казваш?“ успя да изрече Антон.
„Велизар“, тихо каза момчето. „На четиринадесет съм.“
В Антон се раздвижиха най-страшните подозрения. Четиринадесет години — много преди той и Милена изобщо да решат да имат дете. В гърлото му заседна буца предателство, мъка и дива лепкава завист към непознатия, на когото Милена бе написала: „Тук е твоят баща. Той е добър.“
„Влез“, каза механично, почти против волята си.
Велизар влезе предпазливо оглеждайки се. Погледът му спря върху детското креватче в ъгъла на хола и върху малките бодита грижливо сгънати върху стола. Лицето му потрепери.
„Вие… имахте бебе?“ прошепна той.
Антон се обърна към прозореца.
„Да, имахме.“
Между тях увисна тежка пауза като мокро одеяло.
„Къде е майка ти?“ попита внезапно Антон, сам плахо чувайки гласа си.
