Александър вдигна глава, опитвайки се да намери подходящите думи. Но Маргарита го изпревари.
— Александър, знаеш ли, замислих се… Наистина май прекаляваме.
Той мълчеше, но дълбоко в себе си знаеше: тя е права.
— Винаги си се старал на мен и Лора да ни е добре. И ние свикнахме ти да правиш всичко за нас. Но вече имаш свое семейство. Емилия… Тя е добра, нали?
— Добра е — отвърна тихо той.
Маргарита поклати глава.
— А ние изобщо не го оценяваме. Може би не трябваше да се меся с това оливие и пирожките. Емилия също иска да бъде домакиня.
— Маргарита, ти нямаш вина — Александър се изправи, но веднага замлъкна. Осъзнаваше, че се опитва да угоди на всички, забравяйки какво е важно за самия него.
Лора му подаде телефона.
— Може би ще ѝ се обадиш? Докато не е късно.
Александър дълго гледа екрана, размишлявайки. После все пак набра номера.
— Да, Александър? — гласът на Емилия беше спокоен, но отдалечен.
— Емилия… Можеш ли да се върнеш? Без теб тук… всичко просто не е същото — думите му идваха трудно, но усещаше колко са искрени.
— А какво ще кажат Маргарита и Лора? — гласът ѝ беше предпазлив.
— Те вече казаха всичко. Разбраха, че аз сгреших — той млъкна, оставяйки ѝ време да осмисли чутото. — Емилия, не искам да посрещам Нова година без теб. Моля те.
От другата страна настъпи тишина. После Емилия тихо въздъхна:
— Добре, Александър. Ще се върна. Но само ако обсъдим всичко заедно.
— Разбира се! — отвърна бързо той и усети как огромен товар пада от раменете му.
Когато Емилия се върна, първа към нея пристъпи Маргарита:
— Емилия, прости ни — каза тя тихо. — Не искахме да те караме да се чувстваш излишна.
Емилия сдържано се усмихна и Александър я прегърна силно. За първи път от дълго време разбра какво значи истински заедно — без преструвки и недомлъвки.
Вечерта премина прекрасно. Макар оливието пак стоеше на масата, този път всички го хапваха заедно като символ на помирение.
Когато часовникът удари полунощ, всички вдигнаха чаши с пожелания един към друг. Снежинките навън проблясваха в светлината на гирляндите и сякаш домът отново бе изпълнен с топлина.
Емилия седеше до Александър с ръка в неговата; той я поглеждаше с усмивка от време на време сякаш страхувайки се тя да не изчезне ако отклони погледа си дори за миг.
След като звънът на чашите утихна, Маргарита стана от масата и привлече вниманието към себе си:
— Искам да кажа няколко думи…
Емилия вътрешно напрегната очакваше думите ѝ; но свекървата говореше искрено:
— Емилия… Искам да ти благодаря! Че се грижиш за Александър; че ни търпиш… Много мислих тези дни… И разбрах: може би понякога аз и Лора прекрачваме границата там където трябва просто да ви дадем пространство…
Емилия я гледаше учудено; думите прозвучаха толкова честно че очите ѝ омекнаха:
— Благодаря ти много! Това значи много за мен…
— Не-не! Вече просто Маргарита — добави свекървата с усмивка — или „мама“, ако желаеш…
Емилия усети как напрежението стискало гърдите ѝ последните дни най-сетне започва да отстъпва…
Лора не издържа и добави:
— Знаеш ли… понякога твърде много дърпам вниманието на Александър към себе си… Но виждам колко много правиш за него – и за нас! Благодаря ти!
Емилия кимна леко – беше малко неловко но усещаше че най-после я чуват истински…
След това атмосферата осезаемо стана по-лека – говореха си весело смяха се спомняха минали празници; дори оливието което бе станало повод за напрежение вече бе тема само за шеги…
Когато гостите започнаха да си тръгват Александър ги изпрати до вратата; Маргарита го прегърна силно…
