След няколко часа Александър се обади на Маргарита, за да уточни нейните планове. Емилия чу разговора им, докато стоеше в коридора:
— Маргарита, ще донесеш ли твоето оливие? Емилия също ще приготви нещо.
Емилия усети как всичко в нея кипва. Излезе от стаята и студено попита:
— Това сега какво беше?
— Емилия, защо подслушваш? — Александър нервно прекъсна разговора.
— Подслушвам ли? — повдигна вежди тя. — Пак ти решаваш кой и какво ще готви, а аз тук съм просто готвачка и чистачка?
— Но ти готвиш вкусно… — опита да смекчи той.
Емилия се обърна настрани. Тези думи само засилиха раздразнението ѝ. Взе телефона си и набра приятелката си Христина.
— Христина, мога ли да пренощувам у вас? — каза тя високо, така че Александър със сигурност да я чуе.
Христина, познавайки приятелката си, веднага се съгласи:
— Разбира се. Но какво стана, скара ли се с мъжа си?
— А как иначе да го нарека, когато в собствения си дом се чувстваш като мебел? — вече не се сдържаше Емилия.
Александър стана, остави телефона и опита да се намеси.
— Емилия, стига вече. Преувеличаваш!
— Преувеличавам ли? — погледна го тя. — Александър, писна ми от тези компромиси, в които има място за всички освен за мен.
С тези думи тя влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
Нова вълна напрежение
На следващия ден Маргарита сама се обади на Емилия.
— Емилия, скъпа моя, може ли да донеса още от моите прочути пирожки? Александър толкова ги обича.
Емилия едва запази учтив тон.
— Маргарита, хайде този път без вашите пирожки. Всичко вече е планирано.
— Как така? Александър ще бъде разочарован… — гласът на свекървата прозвуча укорително.
— Може би е време някой да помисли и за мен? — не издържа Емилия.
След разговора забеляза как ръцете ѝ леко треперят. Този безкраен кръговрат я изнервяше до краен предел – но дълбоко вътре знаеше: причината не беше само свекървата ѝ.
Вечерта отново започна разговор със съпруга си:
— Александър, знаеш че нямам нищо против майка ти. Но когато ме поставяш пред свършен факт – усещам сякаш желанията ми са празни приказки за теб…
Той мълчеше дълго – сякаш премисляше думите ѝ. Но вместо отговор пак избяга към неопределеността:
— Емилия… хайде просто да празнуваме и да забравим всичко…
Тези думи преляха чашата. Емилия събра малък куфар и го остави в коридора. Александър само наблюдаваше – безмълвен и объркан какво да каже или направи.
— Ако това е твоето решение – аз тръгвам! Решавай сам с кого ти е по-важно да посрещнеш Нова година!
Александър не отвърна нищо. Щом затвори след себе си входната врата – той осъзна колко самотен остана – не само вкъщи, но и във връзката им…
Новата година наближаваше само след два дни; домът изглеждаше готов за празника: гирлянди примигваха по прозорците; елхата бе украсена; кухнята ухаеше на канела и мандарини… Но атмосферата беше далеч от празничната: Емилия замина при приятелка си – оставяйки Александър насаме със собственото му решение…
Маргарита и Лора пристигнаха както бяха планирали: шумно внесоха торби с пирожки, салати и домашно вино; обсъждаха организацията на вечерята… Александър се опитваше да изглежда усмихнат – но усещаше колко чужд е станал собственият му дом без нея…
— Александре… много блед изглеждаш! — отбеляза майка му докато поставяше поредната тенджера на масата. — Всичко наред ли е?
— Всичко е наред… Маргарита… — промълви той тихо като отвръщаше поглед…
Но нищо не беше наред: все по-често хващаше себе си мислейки колко празен изглежда домът без Емилия… С нейното заминаване изчезна онази невидима нишка която го свързваше с усещането за уют…
Лора подреди подаръците под елхата и седна до брат си:
— Кажи ми къде е Емилия? Защо я няма?
Александър махна с ръка…
— На Нова година?! — учуди се Лора.— Нещо сериозно ли стана?
Маргарита чу разговора им въздъхна тежко и седна срещу тях…
