— Без мен си взел решение да поканиш Маргарита и Лора, значи и Нова година ще посрещнеш без мен, — Емилия изрече това рязко, опитвайки се да запази привидно спокойствие. В действителност сърцето ѝ биеше силно, а ръцете ѝ предателски трепереха.
Александър се намръщи и стисна устни.
— Емилия, защо веднага реагираш така остро? Това са просто Маргарита и Лора. Новата година е семеен празник.
Тя го погледна с уморена усмивка.
— Само че аз явно не съм част от семейството, нали? Щом дори не си сметнал за нужно да ме попиташ.
Емилия беше забелязала, че Александър се държи странно последните няколко дни. Беше разсеян, прекарваше много време с телефона си и често отклоняваше погледа си, когато тя го питаше за плановете им за Нова година.
Вечерта, докато пиеха чай, Емилия реши, че е време да изяснят ситуацията.
— Александър, какво ще правим за Нова година? Ще сме у дома или ще ходим някъде?
Александър посегна към парче лимон, избягвайки погледа ѝ.
— У дома ще сме. Мислех, че това е ясно от само себе си.
— Добре. Тогава трябва да обсъдим менюто — усмихна се Емилия с облекчение при мисълта, че ще прекарат празника заедно.
Но в този момент той добави почти нехайно:
— Между другото, Маргарита и Лора ще дойдат.
Емилия застина с чашата в ръка.
— Какво? — повтори тя въпреки че беше чула добре.
— Ами помислих си — Нова година е семеен празник. На тях двете им е тъжно сами. А у нас все пак е по-уютно отколкото в апартамента на мама — опита се да говори спокойно Александър, но по начина по който въртеше лъжичката в чая си личеше колко е напрегнат.
— Помислил си? — повтори Емилия невярващо. — А на мен не сметна ли за нужно да кажеш?
— Емилия, това е мама все пак. Какво има толкова да обсъждаме?
Емилия бавно остави чашата на масата. Опитваше се да говори спокойно макар гласът ѝ леко трепереше.
— Александър, Маргарита е чудесна. И Лора също. Но това е нашият дом. И когато вземаш решения като това — то касае и двама ни.
— Айде стига де! Винаги така реагираш! Просто исках всички да са доволни!
— Всички? — гласът ѝ стана по-твърд. — А аз? Не ти ли се струва, че пак „забравяш“ за мен?
Александър стана от масата опитвайки се да запази самообладание.
— Преувеличаваш! Всяка година посрещаме Новата година с тях и нищо!
— Именно! — изправи се и Емилия. — Всяка година правя видимо всичко наред въпреки че тази традиция не ми харесва. Надявах се поне тази година да сме само двамата…
Александър разпери ръце:
— Ако искаш кажи на Маргарита да не идват!
Емилия въздъхна тежко; знаеше добре колко малко я разбира той в този момент. Огорчението ѝ растеше като снежна топка… Излизайки от кухнята тя хвърли фраза която стана точката на кипене:
— Без мен решаваш кого каниш у дома ни – без мен ще посрещнеш и Новата година!
Тя се затвори в спалнята оставяйки го сам със собствените му мисли.
На следващата сутрин Александър се държеше сякаш нищо не се бе случило – закуси тихо седна пред компютъра и потъна в работа; а Емилия обикаляше апартамента като по минно поле стараейки се първа да не започне разговор…
След обяда той повдигна очи от монитора:
— Емилия какво ти има? Всичко е наред нали? Нали така се разбрахме?
Емилия тъкмо сгъваше дрехите от сушилнята спря за миг и го погледна:
— Не сме се разбрали нищо Александър! Ти просто решаваш вместо мен както винаги!
— Стига де… — изморено потри слепоочия той — прекаляваш вече… Маргарита няма цяла година тук ще бъде – само една вечер…
— Само една вечер ли?! — изсмя се сухо Емилия.— А кой ще готви? Кой ще чисти преди и след това?! Задавал ли си си въпроса кой върши всичко това?
Той опита да възрази но замълча; знаеше добре че тя има право – цялото домакинство винаги падаше върху нейните рамене в такива дни…
