– Няма да е лесно – каза най-накрая жената. – Ще има проверки, комисии…
– Свикнала съм, – усмихнах се уморено. – Цял живот някаква комисия решава къде ми е мястото. Нека поне веднъж аз сама да реша.
***
След месец на бюрото ми лежеше официалното решение: временно настойничество за една година с възможност за удължаване. Лист хартия, от който зависеше животът на едно малко дете. Прочитах редовете отново и отново, докато буквите започнаха да се размиват пред очите ми.
Диана седеше срещу мен, притеснена дори да диша.
– Това означава, – казах бавно, – че ако си съгласна… официално ще живееш с нас.
Диана не заплака. Тя просто внимателно протегна ръка и прокара пръст по листа, сякаш проверяваше дали името ѝ е истинско. После вдигна поглед към мен:
– А ако след година… промените решението си?
Погледнах Иван. Той безмълвно извади от раницата лист хартия. Там с детски почерк беше написано: „Нашите правила“.
– Ние с Иван направихме списък, – каза виновно той. – Семейни правила.
Прочете на глас:
– Първо: никого не изгонват през нощта. Второ: ако някой плаче – първо го прегръщат с поглед, после го питат какво се е случило. Трето: името на човека е по-важно от грешките му. Четвърто: ако в семейството идва някой нов – не си делим местата на масата, а просто добавяме стол.
Иван повдигна очи към Диана:
– Няма да променим мнението си. Просто ще сложим още един стол.
Едва след тези думи Диана тихо се разплака. Не както преди – от страх и самота, а както плачат хората, когато най-сетне могат да си го позволят. Седнах срещу нея без да я докосвам, за да не я изплаша; просто стоях до нея и ѝ позволявах да излее чувствата си.
Навън ръмеше обикновен ситен дъжд. В апартамента беше тясно, на масата нямаше нова покривка, а в банковата сметка почти нищо не бе останало. Но за първи път от много време тази кухня имаше онова, което цял живот търсех в чужди домове и коридори на институции.
Просто чудо — почти невидимо за окото: днес никой вече не беше „временно“.
