– Моля те, не в център, – тихо отговори тя тогава. – Там не викат децата по име. Там ги викат по списък.
***
На четвъртата седмица звънна звънецът на входната врата – остро и настоятелно. Веднага разбрах: дошли са.
На прага стояха жена със строго палто и мъж с папка.
– Социална служба, – представи се жената. – Получихме сигнал, че при вас живее дете без документи.
Иван веднага застана пред Диана като малък щит.
– Тя не е „дете без документи“, – вдигна глава той. – Тя е Диана.
– Не я взимаме „някъде“, – каза жената меко, но твърдо. – Търсим безопасно място за нея.
– А тук не е ли безопасно? – изведнъж попита Диана. Гласът ѝ се прекъсна. – Ям тук всеки ден. Спя в леглото. Иван ми помага с уроците. Милена… Милена ме пита как е минал денят ми. Това… безопасно ли е?
В гърдите ми нещо се пречупи. До този момент дори аз не бях сигурна какво искам. Но сега, виждайки как Диана трепери, сякаш отново ще я отнемат от единствения остров, където се беше стоплила, разбрах: вече е късно да мисля. Изборът вече беше в мен.
– Момент, – казах и отидох към кухнята. Там, с треперещи ръце, извадих от чекмеджето онези формуляри за настойничество, които нощем преподреждах.
Върнах се в коридора и сложих документите върху папката на социалния работник.
– Подала съм заявление за временна настойничество, – каза твърдо Милена, изненадана от спокойствието си. – Аз самата съм израснала в интернат. Зная какво е „безопасно място по документи“. За Диана то вече съществува. Тук.
– Вие сте самотен родител и имате непредсказуем график, – започна мъжът.
– Имам малко семейство, – прекъснах го и почувствах сълзи в очите си. – То вече е тук. Някога се справяхме двамата – ще се справим и тримата. Не мога да обещая море и скъпи играчки. Но мога да обещая, че тя ще бъде наричана по име. Всеки ден.
В коридора настъпи тишина. Иван тихо притисна раницата на Диана, сякаш се страхуваше тя да не бъде отнета отново.
